"Идоменей" на Моцарт

Последните две седмици съм се отдал на Идоменей на Моцарт. Вече изгледах три различни постановки и изслушах два аудио записа на операта и съм наистина обладан от нея.

Идоменей се счита за първата зряла опера на композитора, завършена е през 1781, когато Моцарт е бил на 25. Операта е на италиански език и е в традициите на италианската opera seria (сериозна опера), а либретото е на Джамбатиста Вареско, който като 20 години по-възрастен от композитора се е възмущавал от неговите непрестанни изисквания за промени и съкращения в текста. Но Моцарт както винаги е бил обзет от идеята за пълен синтез на музика и текст.

Идомоней в мелодично отношение може би не е толкова бляскава, колкото по-късните Моцартови опери, но в нея звучи особена драматичност, която по специфичен начин се съгласува с моменти на деликатен лиризъм. Като цяло операта носи усещането за потапяне в един строг и в определен смисъл аскетичен, мъжки свят, макар че в нея има две основни женски роли (Илиа и Електра), а и ролята на Идамант, сина на Идомоней е писана първоначално за 'сопрано кастрато', поради което и понастоящем се изпълнява от жени; (има и версия, в която ролята е пренаписана за тенор).

Сюжетът е организиран около мита за Идоменей, царя на Крит, който при завръщането си от Троянската война, е преследван от гнева на Посейдон (в операта римския вариант - Нептун). Идоменей в замяна на спасението си дава обет на морския бог да принесе в жертва първото живо същество, което срещне на сушата. Това се оказва синът му Идамант, който от своя страна е дълбоко възрадван да открие баща си жив и същевременно поразен от студенината, с която той отвръща на радостта му. Друг елемент от сюжета е, че Идамант е свързан със споделена, но все още непризната любов с пленената троянска принцеса Илиа, и ревнуван от влюбената в него Електра, дъщерята на Агамемнон. Когато Идамант разбира за обета на баща си, той е готов да легне под жертвения нож за да спаси Крит от гнева на Нептун, а Илиа е готова да сподели съдбата му. Преди жертвоприношението се чува глас свише, който освобождава Идоменей от обета му и го задължава единствено да отстъпи трона си на влюбената двойка. Преди тържествения хор, единствената нещастна е Електра, чийто гърди са разкъсвани от Евменидите и чиято мъчителна ария (и като изпълнение) представлява един от най-силните моменти в операта.

Арията на Електра D'Oreste, d'Ajace, откъси, в изпълнение на
Хилдегард Беренс
Ана Нетребко
Аня Хартерос
Симоне Кермес

И арията на Идомоней Fuor del Mar, в изпълнение на
Рамон Варгас

Фархади

Наскоро с Ваня гледахме последните два филма на иранския режисьор Асгар Фархади – За Ели (About Elly) (2009) и Раздяла (A Separation) (2011).
Наистина стойностно кино. Ако се замислиш, всичко е изпълнено майсторски – актьорска игра, диалози, работа на камерата – всеки нюанс и детайл си е на мястото, в едно завършено цяло, но акцентът не пада никъде тук – филмът е невероятно органичен и тече чисто и просто като разказ на история. Тук е същинското майсторство на Фархади – историята като че се разказва от само себе си, автор и разказвач сякаш няма, гледащият директно е повлечен във филма.

Толкова майсторско кино, което привидно изобщо не тематизира самото себе си било като изкуство, било като наратив, в днешния ден на симулакрумите е наистина чудо.

За безалкохолната "бира"

Между безалкохолната „бира” и същинската бира (като изключим наличието или не на алкохол) има две големи прилики и една решаваща всичко разлика. Първата прилика е в суровините: безалкохолната бира се произвежда (в добрия случай) също така от малц, хмел и вода, както и същинската. Втората прилика е във външния вид: безалкохолната бира може да има същия бистро жълт цвят и може да дава същата обилна пяна като класическата, дотам че те да са неразличими с просто око. Тук някой би могъл да попита: е какво повече можем да очакваме от едно истинско пиво? Единственото, което остава да очакваме, е една-единствена, но всъщност драматична за бъденето бира подробност – а именно вкусът. Да, защото какъв е смисълът да се пие „бира”, която съвсем няма вкус на бира?!? А точно такъв е случаят с безалкохолната. Като цяло тя представлява едно неопределено на вкус, леко сладнящо питие, в което евентуално могат да се доловят някакви странни привидно плодови или фруктозни оттенъци. Нямам представа какъв е произходът на последните, но те могат да се усетят изрично в Clausthaler, една от най-разпространените и популярни марки безалкохолни „бири” в света.
В този смисъл безалкохолната „бира” може да бъде препоръчана единствено на любителите на отвари и студени чайове, които обаче едва ли биха оценили еднозначно като предимство наличието на пяна и отсъствието на ярък плодов привкус.

Единствената безалкохолна „бира”, която съм опитвал и която като че ли има свой собствен характер, е тази на Oettinger. Странното и специфичното при нея е, че леко сладнящият и като че ли далечно плодов вкус, който може да се усети у някои от събратята й, е тук заменен с почти абстрактен меден привкус. Нямам представа дали класическата медовина се отпива като нещо подобно, но безалкохолната Oettinger има вкус на освежаващо „медено” питие, при това без никаква натрапчива сладост. Това я превръща в напитка, която си струва да бъде отпивана сама за себе си, без да има нещо сходно на вкус със същинската бира, освен привидностите на външния вид.

__________
Безалкохолната „бира” обичайно се произвежда от класическа алкохолна бира, която се вари допълнително и като се използва обстоятелството, че алкохолът има по-ниска температура на кипеж от водата и той бива отвеждан като отделна фракция. Заедно с това за съжаление се отвежда и същинския дух, spiritus, на бирата.

За Бакхус, Моцарт и виното

Един тематичен поздрав в прослава на Бакхус и виното от ... Моцарт.

Операта е Отвличане от сарая, дуетът е между Осмин и Педрийо и носи емблематичното име и на латински и немски: Да живее Бакхус! - Vivat Bacchus! Bacchus lebe!