National Health

Още нещо чудесно от Кентърбърийската сцена - National Health - доскоро изобщо не подозирах, че има запазен видео запис, макар и в недобро качество и в донякъде непълен състав.

Годината е 1979, класическият прогресив-рок е вече в заник, но британският музикален ексцентризъм - at his best. Композицията е Collapso, тук.

Не бива да се оставим да бъдем отблъснати от хаотичното начало, онова което следва, макар и абстрактно, притежава и детска първичност - и си струва да бъде чуто в детайл.

Assagai

Assagai!!!

О-о-о, една група далеч по-добра от Ossibisa, за съжаление само с два албума. Невероятното е, че в тази група участват двама от най-големите музиканти на британската джаз-сцена - саксофонистът Dudu Pukwana и тромпетистът Mongezi Feza -  и двамата по-късно участници в Brotherhood of Breath, които от своя страна, водени от Chris McGregor, са най-великият джаз-бенд, случвал се в Европа.
Впрочем в Америка единственото, което може да се мери с тях е бендът на Charles Mingus.

Assagai са по-скоро джаз-рок и джаз-поп група в сравнение с непримиримите Brotherhood of Breath, но въпреки това те са автори на два прекрасни джаз-рок албума, чийто проблем е в това, че те от парче до парче са толкова разностилни, че на първо слушане създават объркване.

И въпреки това всяко отделено им време се отплаща неочаквано много.
Една извънредно приятна песен с вокали: I'll Wait for You.
И нещо от същината: Akasa.

Canterbury scene

Нещо невероятно красиво:
Кентърбърийската сцена на един от своите върхове: Seven for Lee

Тук Хю Хопър и Елтън Дийн са с пианиста Алан Гоуън от Gilgamesh.
Годината е 1978, записано на живо някъде из Франция.

Osibisa

Открих една нова за мен, приятна група, от добрите стари времена. Групата е Osibisa, формирана в Лондон през 1969 от четирима африкански музиканта (от Гана) и трима карибски музиканта (от Гренада, Тринидад и Антигуа). Стилът е смесица между джаз-рок, афро-рок и етно, един вид предтеча на world-музиката, но далеч преди последната да се появи като тенденциозно течение. Всъщност джаз-рок нишката е най-приятният елемент в цялата стилистика, което отдалечава групата от търсенето на автентични африкански музикални корени и придава едва доловим, леко европейски, и съобразно с времето - хипарски оттенък в звученето.

Интересното е, че африканските музиканти поемат перкусиите и духовите инструменти (в оригиналния състав са включени саксофон, тромпет и и от време на време флейта, която създава много приятен контраст спрямо енергичните по принцип мелодии), докато карибските музиканти поемат електрическите инструменти - бас, китара, клавир.
Музиката в повечето случаи е приповдигната и така да се каже ведра, с леко сърце. Вокали има само в отделни композиции (на моменти дразнещи), като те по принцип нямат самостойна роля и са водени от ритъма. Ритъм-секцията е брилянтна, а включването със сола на китарата, духовите, клавира винаги създава приятно отстояние.

Началните им 5 албума са приятни за слушане (впрочем художник на обложките на първите два е Роджър Дийн). Макар че групата продължава да свири редовно и до днес, тя не е в състояние да предложи нещо по-различно. В по-късните им албуми дори неприятно започва да доминира поп-звучене.

Един емблематичен пример от първия им албум: Music for Gong Gong.