Eiliff

Eiliff са още една стойностна немска краут-рок група от началото на 70-те, чиято музика подобно на ранните Embryo се характеризира с мътна и тежка сплав на джаз и психеделия (на моменти доста в духа на Soft Machine, макар и не с тяхното изящество).

За свободното време и интернет

Човек не бива да отделя повече от половин час от времето си на ден за интернет. За хората, които са дотам осъзнати, че не гледат телевизия и не преглеждат вестници, шляенето из интернет е най-крадливото занимание, което ограбва живота им най-вече откъм четене и слушане на музика.

С добра дума за виното

'Вие сигурно знаете, че древните амиклеяни никого от боговете не са почитали така и никому не са се кланяли така, както на благородния отец Бакхус, и че в знак на почит са го назовавали Псила. Псила на гръцки значи крила. И наистина, както птиците благодарение на крилете летят високо в небесата, така благодарение на Бакхус (тоест на доброто, вкусно и упоително вино) и душата на човека се въззема нагоре, а тялото и всичко земно в него омеква и олеква.'

Рабле, Гаргантюа и Пантагрюел

Забележително е, че тук е действието на виното е описано като насочено пряко към душата, а едва опосредствано по отношение на тялото и земното изобщо.

Ian Carr

За големия джаз-рок музикант Йън Кар (1933 - 2009) писах в другия ми блог.

За него в Wikipedia и All About Jazz.

Догматизмът като извор на неверието

'Трябваше да премахна знанието, за да направя място за вярата; а догматизмът на метафизиката, т.е. предубеждението, че в нея може да се напредва без критика на чистия разум, е истинският извор на всяко неверие, което се противопоставя на моралността и което е винаги във висша степен догматично.'

Имануел Кант, Критика на чистия разум

Оттук става ясно, че вярата трябва да се разбира в контекста на моралния, практическия интерес на разума, в противовес на теоретико-догматичния, където се ражда неверието.

George Russell

За големия джаз музикант Джордж Ръсел (1923 - 2009) писах в другия ми блог.

За него в интернет - Wikipedia и All About Jazz.

Апология на Kraan

За повечето групи и музиканти важи следното: колкото повече ги слушаш, толкова повече се убеждаваш в каква голяма степен те са подвластни на клишетата - на чуждите или на тези, което те самите са създали. Всъщност едва ли има нещо по-унищожително за един музикант от клишетата, чийто автор е самият той.

При Kraan нещата стоят обратно, поне що се отнася до ранните им албуми. Със слушането им, все повече се убеждавам колко уникално са постоени композициите и в каква неподражаема стилистика те са въплътени. Живата динамика на въображението се чувства във всеки преход и във всяка установена форма, която сякаш е положена само за да претърпи фина метаморфоза.

Албумите на Kraan, които си струват са само четири, но пък си струват безусловно:

• Kraan, 1972
• Wintrup, 1973
• Andy Nogger, 1974
• Live, 1975

Да мисля или да живея?

'Когато мислеше какво е той и за какво живее, Л. не намираше отговор и изпадаше в отчаяние; но когато престанеше да се пита за това, той сякаш знаеше и какво е и защо живее, защото действаше и живееше уверено и определено.'

Толстой, Ана Каренина

Едно от най-обичайните и най-обичани обвинения срещу философията през годините е, че колкото повече мислим и се питаме, толкова по-малко живеем и действаме определено. Да, в непосредствения живот сме далеч по-еднакви със себе си отколкото в мисловния живот. Но ако ще издигаме в идеал непосредственото съществуване, тогава няма да намерим нищо по-тъждествено и еднакво със себе си от неживото, в което, поради пълната липса на самосъзнание (мислене), опозицията между живот и смърт е изцяло отпаднала.
Затова изборът е всъщност между тези две алтернативи: Да мисля или да съм нежив?

___________________________
Горният цитат е забележителен и с това, че указва, как някои хора биха се задоволили с това да узнаят какво са, нежели да узнаят кои са.

Breaking the Waves

За Порейки вълните (Breaking the Waves, 1996) на Ларс фон Триер писах в другия ми блог - виж тук.

Френските вина на българския пазар

Тук естествено става дума за достъпните френски вина на цена съизмерима с тези на българските. Изглежда повечето от тях не струват: или са изтървани или просто безлични. Явно в България се внася най-вече това, което самите французи отказват да пият. Затова ако човек пожелае да си вземе относително добро вино на нормална цена (около 10 лв), по-добре е да избягва френските, и да предпочете тези на по-младите винени нации като Австралия, Чили, Аржентина или Южна Африка. Ново Зеландските вина са разкошни, но те обикновено почват от 20 лв. нагоре.

Изключение може би правят френските вина от поредицата на J.P. Chenet. Те се намират в някои от големите вериги супермаркети и са на цена в рамките на 8 лв. Струват си и четирите разновидности: двете червени: каберне със сира и мерло; бялото (от коломбар и шардоне) и розето (от сензо и гренаш), може би все пак с изключение на последното.

За удоволствието да се събуждаш на музика

Удоволствие е светът да започва да влиза през премрежените още сетива във вид на музикална текстура. Тогава всичко придобива деликатна и свободна (непринудена) форма. Никой жест не тежи, а денят придобива перспективата на едно пътуване.

Тази сутрин слушам: Charles Mingus, Pithecanthropus Erectus, 1956

Дефиницията на Сен-Санс

'Музиката е изкуството да се комбинират звуци едновременно (хармония) или последователно (мелодия). Цялото на музиката позволява да бъде сведено до числови отношения, тъй като звукът се състои от определен брой изохронни трептения в рамките на даден времеви отрязък.'

Камий Сен-Санс

Формализмът на горната дефиниция става още по-очарователен като се вземе предвид естетическия натурализъм на следната прокламация на Сен-Санс: "Аз композирам музика по същия начин както ябълковото дърво ражда ябълки".

Сен-Санс наистина е стилист в музиката. Тези дни се запознах с неговите концерти за чело и оркестър Nos. 1 & 2 и мога само да кажа, че искам да навлизам още.

Focus

Като стана дума за фламандска музика, ето един очарователен запис на холандците от Focus, с много нерв, хумор, добро настроение и ... тиролски песенни мотиви.

Focus - 1973

Josquin des Prez

Жоскен де Пре /Josquin des Prez/ (1455 - 1521) е френско-фламандски композитор, един от най-ранните (след Дюфе и Окегем) майстори на полифонията.

Сакралната му музика е много динамична, сякаш пространствената архитектоника на готиката се разгръща пред слуха създадена със средствата на времето и многогласието.
Песните му са деликатни, често пропити със съзерцателна омая, пак разгърнати със средствата на полифонията на три или четири гласа.

P.S. Доскоро от тези ранни композитори на Ренесанса и Готиката ми беше познат само Йоханес Окегем, сега откривам, че са цяла плеяда. За съжаление в България те са съвършено неизвестни - няма писано за тях, не се изпълняват. Наистина това не е показателно за тяхното значение и стойност, но пък говори твърде добре за широтата на местната ни култура.

За дивите ягоди

„Поляната с дивите ягоди” /Smultronstället/ (1957) е може би най-благият и нежен филм на Бергман (колкото и подобни определения да са несъвместими с неговия стил). И парадоксално спрямо заглавието, това е филмът на Бергман за пътя. Пътя навън в света и пътя в себе си, из собствените ти страхове, блянове и опустошения. И онова, което съхранява външния път да не изпадне във формално пътуване, а вътрешния - в лутане без посока, е топията на една поляна, в която миналото и настоящето се засрещат и където може да се преоткрие чистотата и прямотата на началото.

Не съм гледал друг филм, в който външните и вътрешните срещи да са така преплетени в единно повествование, така щото всеки елемент от външния опит да е елемент от вътрешния и обратното. Не съм гледал друг филм, който да е посветен на края на жизнения път и да е така същевременно силно филм за началото.

Франсоа Купрен

Франсоа Купрен /François Couperin/(1668-1733) е френски бароков композитор, органист и пианист. Неговите малки произведения за клавесин са били сред любимите опуси на множество по-късни автори, сред които Й. С. Бах, Рихард Щраус, Морис Равел.

Аз се запознах с неговата музика чрез неговите Сюити за виоли. Те наред с концертите на Вивалди за фагот и оркестър бяха първите произведения, които ме въведоха в класическата музика.

Днес отново се върнах към тези сюити от юношеството ми. Тове е наистина вълшебна музика, забулена в една плавна и спокойна дъждовна меланхолия. Басиращият глас на виолите в акомпанимент на клавесин е едновременно наситен и деликатен.

Paperhouse

Един разкошен запис на Can от средата на 70-те.
Невероятен контраст между финото суб-ниво на началото и експресията на финала.
За тези, които не са запознати - Can е перфектната немска група с вокал - японец, едни от пионерите на минимализма в рока.

 Can - Paperhouse

Музикантите са до един от класа:
Ърмин Шмид - клавир
Михаел Кароли - китара
Холгер Цукай - бас
Яки Либцайт - ударни
Дамо Сузуки - вокал

Един мой предишен текст относно Can.

Въображението в сетивното познание

Способността за въображение е необходима съставна част на самото възприятие.

Имануел Кант, Критика на чистия разум, с.206

За да възприемем, т.е. за да разберем онова, което от което сме афицирани, ние първоначално трябва да сме го въ-образили в познат (по-точно разпознаваем) образ.

Kraan

Една великолепна краут-джаз-рок група:

Kraan (1972)

Live-албумът им от 1975 е един от най-добрите концерти, които съм слушал. Задължително е да се чуе на перфектен звук.

Как се чете философия

Превърнах в правило, докато чета един автор, да възприема и проследя идеите му, без да ги смесвам нито с моите, нито с тези на някой друг и без да му ги оспорвам. [...] След няколко години мислене по чужд образец, без, така да се каже, да разсъждавам, аз натрупах достатъчно за да се справям сам и да мисля без чужда помощ.

Русо, Изповеди, с.270

В определен аспект правилото на Русо следва да е универсално валидно, а да не важи единствено и само за периода на придобиване на интелектуална самостоятелност. - Не бива да търсим да оспорваме или пък да адаптираме към нашия светоглед един философски текст, без преди това да сме уверени, че сме направили всичко възможно да го разберем максимално автентично в авторовата му позиция.

Да п(р)очетем

Къде можем да прочетем за Хю Хопър:

All About Jazz
Independent
New York Times
Wikipedia

R.I.P. Hugh Hopper

Препращам към:

Eдин разкошен концертен запис на Soft Machine от 1971
Втора част от същия запис
Съставът: Хю Хопър - бас, Робърт Уайът - ударни, Елтън Дийн - саксофон, Майк Ратлидж - клавир.

И вече в наши дни:
Soft Machine Legacy (2005)
Тук на сакса (и на клавира) е отново Елтън Дийн. Дийн почина през 2006. Сега вече двамата отново са заедно.

Marillion в София

Marillion изнесоха разкошен концерт снощи. Въпреки че не съм особен любител на вокалите на Стив Хогарт трябва да призная, че с него групата звучи невероятно органично и цялостно. Това е може би концертът, който най-категорично надхвърли моите очаквания, защото на мястото на очакваното удоволствие дойде едно тотално преживяване.

Les confessions

Истинското удоволствие за мен беше от такова естество, че не може да бъде взето насила от мъжа, който копнее за него, нито отгатнато от жената, която може да го достави.

Жан-Жак Русо, Изповеди

Русо е просто невъзможен автор, в своите изповеди той е себеразголващо искрен, до шокираща степен, а същевременно надарен в това с неподражаема деликатност, чувствителност и вроден финес.
Просто изумително. Умът тук действително не е на себе си - в автентично човешкото и в собствената му рефлексия върху себе си.

Скопас

Скопас от Парос, наред с Праксител, е един от най-големите скулптури на преходния период между класицизма и елинизма от 400 до 325 пр.н.е., период, известен като късен класицизъм или пред-елинизъм. Работил е върху източната, главна страна на Мавзолея в Халикарнас, реставрирал е храма на Артемида в Ефес, две от седемте чудеса на античния свят. В неговото творчество характерната хармонична и ритмична плавност на класическия стил (особено при Поликлет) е вече изоставена, барелефните му фигури са силно драматизирани, в напрегнати движения и импулсивни жестове. Главите на статуите му се отличават с дълбоко вкопани очи и полуразтворени уста, често в неподправен, но нюансиран израз на емоционално страдание. Това може да се види в тази глава на героя Мелеагър (запазено римско копие на оригинала).

Isotope

Isotope е чудесна британска джаз-рок група от 70-те. Динамичен и жив фюжън с лек кентърбърийски нюанс.
Групата е основана от китариста Гари Бойл, а във втория им албум Illusion (1975) басист е Хю Хопър (!!!). Първият басист също е от класа - Джеф Клайн от Nucleus.

Henri Texier, Louis Sclavis, Aldo Romano

Има едно превъзходно европейско джаз трио: Анри Тексие – бас, Луи Склави – /бас/кларинет, Алдо Романо – ударни. Първите двама французи, третият – италианец. Тук всъщност е нужна една уговорка – това не е точно джаз, а (както се изразява един приятел) европейска импровизационна музика. В нея е твърде осезаемо наследството на класическата камерна музика, а също така градските духовите оркестри от началото и средата на 20 век и общия европейски фолклор. Звученето е деликатно, на моменти интроспективно, на моменти увличащо мелодично, наситено с множество импровизации и експериментални пасажи. Съзерцателна и същевременно емоционална музика.
И тримата музиканти са водещи имена в европейската джаз-сцена и имат множество проекти с други изпълнители. Те са се утвърдили не просто в качеството си на перфектни инструменталисти, но и в качеството си на творци.

Любопитното е, че в България те са почти напълно неизвестни. За това изглежда има две основания. Първото е, че никога не са идвали тук – в България се обявяват за „звезди от световна класа”, само онези съвременни джаз-музиканти, които стъпят на местна сцена. Останалите просто не са интересни. Второто основание е, че повечето съвместни албуми на триото не са издадени от ECM, а от една френска компания Label Bleu. Поради което те няма как да се появят на първите места в каталога на Дюкан Меломан, откъдето черпят вдъхновението си какво да слушат почти всички „джаз”-сноби в България.

Изолация и обвързаност

Знай, затова е толкова трудно да избереш себе си, понеже в този избор абсолютната изолация е идентична с най-дълбоката обвързаност, понеже той изключва всяка възможност да станеш друг, да се сътвориш в нещо друго.

Сьорен Киркегор, Или - или
също така мото към романа на Макс Фриш, Щилер

Gislebertus

По повод Ева на Гислебертус.

Тук може да се види и прочутия тимпан на Гислебертус от катедралата Св. Лазар в Отан, Бургундия. В общ план и някои фрагменти. Биха могли да се намерят и по-добри изображения, но пък биографичният текст е написан умно и с разбиране.

Tonton Macoute

Още една чудесна група, останала в историята само с един албум, едноименен - Tonton Macoute (1971). Много ведро, небесно синьо настроение лъха от тази музика, стилът е джаз-арт-рок с топъл плътен бас и пространни диалози между духовите (саксофон или флейта) и акустичното пиано, тук-таме заменено с хамънд или вибрафони.

Истинска музикална пролетна магия.

Кант относно вавилонския проект

'Наистина оказа се, че ако и да мислехме за кула, която трябваше да стигне до небето, запасът от материали стигна все пак само за къща за живеене, достатъчно просторна за заниманията ни на плоскостта на опита и достатъчно висока за да имаме поглед върху тях, и че онова смело предприятие трябваше да пропадне поради липса на материал, без да се смята дори забъркването на езиците, което неизбежно трябваше да раздели работниците по отношение на плана и да ги разпръсне по целия свят, за да може всеки да я строи отделно по свой проект.'

Имануел Кант, Критика на чистия разум, с. 653

Едно оперно дуо

Иде реч за един необичаен дует оперни изпълнители от по-младото поколение – той е мексиканец, Роландо Виласон, а тя рускиня, Анна Нетребко. С Ваня сме гледали и слушали две постановки в тяхно изпълнение – „Травиата” на Верди и „Любовният елексир” на Доницети (естествено, макар и за съжаление - на запис). Изключителното при тях е свежият артистизъм, с които поднасят музиката. Пеейки, те общуват помежду си, говорят с погледи, сякаш смъкнали излишните маски. Аз никак не съм любител на помпозно-„класическия” стил на повечето оперни постановки, в които изпълнителните под три-четири пласта костюми и грим, дуят гръдни кошове, парадно обърнали лице към зрителя. Така че това изключение от правилото, което Виласон и Нетребко поднасят, страшно ме очарова. Те ангажират цялата си личност с персонажите, създават една светла интимност на сцената, толкова далечна от традиционната оперна декоративност.

Нека все пак спомена нещо и за гласовете и пеенето им – и двамата, освен че са изключителни професионалисти, притежават много жив тембър, който чудесно подхожда на сценичното им присъствие. Това особено важи за нейния глас, който се характеризира с плътност и същевременно топлота.

На първо място ми идва на ум постановката на „Травиата”. Тя е от оперния фестивал в Залцбург (2005) и освен с тяхното участие е забележителна и с изключителната си режисура. Издържана е модернистично, в Брехтиански стил, без почти никакви декори и с подчертания контраст и символика на малкото вещи, видими на сцената. Тази постановка е в състояние да обърне един безразличен към операта човек в искрен почитател.

Jumbo

Една очарователна италианска група - Jumbo. Странна смесица от инструментален прогресив-рок и вокален блус-рок.
Името Jumbo идва от прякора на вокалиста Алваро Фела, който е централната личност в групата. Определено неговите вокали са феноменът, с който слушателят трябва да привикне, за да навлезе в техния свят. Дрезгавеещ, опушен тембър, на моменти силно артистично модифициран глас, често изразяващ емоционален протест чрез показна индиферентност. На моменти американският привкус в тези преднамерено артистични вокали обаче се обезсилва от обстоятелството, че се пее на италиански и от подсилената песенност на някои композиции. В контраст спрямо вокалите, инструменталната среда е фино, майсторски и виртуозно обработена. Това важи особено за втория и третия им албум: DNA (1972) и Vietato ai Minori di 18 Anni (1973). Резултатът е една очарователна и неподозирана звучност.

Напоследък силно се привързах към тази група. Слушам ги често, когато съм навън. Носят в себе си нещо искрено човешко, в противовес на този зомбиран свят наоколо.

За отношението със самия себе си

'В 'Горгий' Сократ не се обръща към гражданите, както прави в 'Апологията' и 'Критон'. Тук Платон говори с думите на Сократ като философа, който е открил, че хората имат взаимоотношения не само със себеподобните, а също и със самите себе си и че последната форма на взаимоотношения - моето битие с мен самия - предписва определени правила на първите. Това са правилата на съвестта и те са изцяло отрицателни. Те не казват какво да се прави; те казват какво да не се прави. Те не излагат определени принципи за извършване на действие; те полагат граници, които никое действие не би трябвало да прекрачва. Те казват: не върши зло, защото тогава ще трябва да живееш със злосторник. Платон в по-късните диалози ('Софист' и 'Теетет') доразвива това сократическо взаимоотношение между мен и мен самия и определя мисленето като безмълвен диалог между мен и мен самия; екзистенциално казано, този диалог като всички диалози изисква партньорите да бъдат приятели. Валидността на сокартическите твърдения зависи от това какъв човек ги произнася и към какъв човек те са адресирани. Те са самоочевидни истини за човека, доколкото той е мислещо същество; за тези, които не мислят, които нямат взаимоотношения със самите себе си, те не са самоочевидни, нито могат да се докажат. Според Платон тези хора - а те са "мнозинството" - могат да се сдобият с надлежен интерес към самите себе си само вярвайки в някакво митично "после" с неговите награди и наказания.'

Хана Арендт, Гражданското неподчинение,
из Насилие и политика, с.178-179

Asia

Asia изнесоха чудесен концерт тази вечер. Винаги е удоволствие да чуеш музиканти от подобна класа, особено Стив Хау и Карл Палмър, та дори когато те свирят поп-рок.
Специално за Стив трябва да отбележа, че ако не е неговият фин и елегантен стил на китарата, Asia биха били доста по-близо до пошлостта, отколкото са.

Village Vanguard Sessions на Колтрейн

Наскоро се сдобих с пълното издание на Village Vanguard Sessions (1961) на Колтрейн в четири диска (оригинално издание на Impulse!). Особено държах да имам пълното издание при това на възможно най-добрия звук, защото тази поредица от концерти е уникална. Тук Колтрейн е точно на ръба - между вече балансираната и стандартизирана джаз (пост-боп) стилистика на соловия виртуоз от една страна и навлизащата колективна лудост на фрий-джаза от друга. Между вглъбената съзерцателност и задъхания изблик. Между фината, деликатна текстура и накъсаната разтерзана фрагментарност. Още повече, че тук до Колтрейн е и друг прекрасен солов музикант - Ерик Долфи. Диалогът между двамата е невероятен, Колтрейн като цяло е по-мек, търпелив и плавен, Долфи по-рязък, остър и отсечен, но стилистиката им все пак е така хомогенна и вторично преплетена, че често двамата могат да се различат единствено по тембъра на инструмента, който използват, Колтрейн - сопрано или тенор-саксофон, Ерик Долфи - бас кларинет или алт-саксофон.
Интересното в тази поредица от записи е, че всяка отделна вечер те изпълняват в основни линии едни и същи композиции (най-често повтарящите са India и Spiritual), при което във всяко отделно изпълнение се откроява негов собствен темперамент и характер. Пълното издание дава именно възможността да се сравнява и да се чува различния и всякога индивидуален чар на тези повтарящи през различните вечери теми.

_______________________________________________
Накратко за изданието: звукът на записа е чудесен (все пак оригиналният запис е правен от легендарния звуко-инженер Руди ван Гелдър), но пък обложките са отвратителни. Като изключим общата твърда кутийка, всеки диск е прибран в картонено пликче, всяко изрисувано в ужасни портрети на Колтрейн, някаква безвкусна смесица от наивизъм и пост-импресионизъм. Изглежда американците започват да схващат диска с музика по аналогия с хамбургера като продукт за езднократна употреба, който веднага след купуване подлежи на консумация.

"Лице в лице" на Бергман

Последният филм на Бергман, който наскоро гледах, бе Лице в лице (1976).
Филм за трагедията на един човек (иронично, това е жена по професия психиатър), комуто му се случва неочаквано да застане лице в лице със самия себе си.
Бергман превъзходно показва как отношението със самия себе си е отношение, в което рядко цари близост и доверие. Нещо повече, това е отношение, в което единият почти винаги остава анонимен, ако неговото съществуване изобщо е осъзнато.

Лив Улман е невероятна във филма. Рядко може да се види една тъй точна и нюансирана актьорска игра, в една тъй трудна роля.

Трагичност или абсурд

'Там, където човешката гордост е още непокътната, трагедията, а не абсурдът се приемат за белег на човешкото съществуване. Най-великият представител на това е Кант. [...]
Кант е имал смелостта да освободи човека от последствието на неговото дело, настоявайки само за чистотата на мотивите му и това го е спасило от загубата на вяра в човека и потенциалното му величие.'

Хана Арендт, Човешката ситуация, с. 311

Charles Gounod

Наскоро гледах филмирана версия на операта Ромео и Жулиета от Шарл Гуно. Останах очаровен. Мелодиката е нежна, отсъства подсилената мелодраматичност характерна за оперите от края на 19 век. Всичко е по-скоро деликатно и нюансирано.

Фелини за Антониони

'Това, което най-много ми харесва у Антониони, е неговата упоритост и последователност. Винаги се е старал да остане верен на собствения си филмов модел. Той се наложи не само чрез противопоставяне на натиска на продуцентите, но преди всичко посредством покъртителната вярност към самия себе си. Той стигна дотам, че наложи направените по негов модел филми на същата публика, която години наред не искаше да го разбере и да го приеме.'

Федерико Фелини, Да направиш филм, с.102

Ta Tessera Epipeda Tis Yparxis

Открих една много качествена гръцка психеделик-хард-рок група - Four Levels Of Existence или съответното им име на гръцки - Ta Tessera Epipeda Tis Yparxis. Единственият им албум е от 1976.
Твърд и ръждив китарен звук подкрепен от съответна ритъм секция. В контраст с това вокалната линия е много мелодична, ясна и открита и на места напомня балканския фолклор и революционната патетична песен. (Вокалите естествено са на гръцки.)

Giulietta degli spiriti

Наскоро гледах за първи път (никога не е късно) Джулиета на духовете* на Федерико Фелини, първия му цветен филм (от 1965). Едва ли има по-подходяща актриса за главната роля от Джулиета Мазина, съвпадението на малките имена в този смисъл се явява напълно преднамерено.
Чудесен филм и за възприятието и за ума. За последното в другия ми дневник.

_________________________
*На български обикновено се превежда Джулиета и духовете.

Дон Кихот за свободата на волята

'Много добре зная, че няма на света магии, които могат да прекършат и изнасилят волята и че волята ни е свободна и няма треви и вълшебства, които могат да я покорят. Шепа празноглави женички и най-нагли измамници се занимават обикновено с приготовлението на напитки и отрови, които те препоръчват с гаранция, че осигуряват взаимност в любовта, а всъщност разтройват умствено хората. Но това е чиста измама, защото, както вече казах, ничия воля не може да бъде изнасилена.'

Сервантес, Дон Кихот, том I, с. 243

Забележете, Дон Кихот изрично говори тук за свободата на волята, а не за свободата на действието.
Или както първата се нарича съгласно традицията - liberum arbitrium - свобода на преценката, на присъдата или на произволението.

Антон Брукнер

Снощи за пръв път слушах Брукнер на живо. Меса №3 във фа минор.

Красиво.
Музиката е драматична, но заедно с това вглъбена, обърната навътре. Забравя се линейността на времето, напрежението сякаш изцяло е по вертикала. Струнните вихрят в кръг, духовите плътно насищат, хорът емоционално фразира.

Out Of Focus

Напоследък слушам често последния (издаден докато все още групата съществува) албум на Out Of Focus - Four Letter Monday Afternoon (1972).

Предишният, натоварен с много хамънд-орган хипарски звук и вокалите напонящи Джим Морисън, тук са обогатени с вече подчертано джаз-рок звучене, за което допринася и цяла брас секция - два саксофона, тромпет и тромбон.
Албум с много въображение, нерв и живи импровизации.