Отново за Асгар Фархади

 

Тези дни гледах последния филм на иранския режисьор Асгар Фархади - Герой (2021). 

Филмът отново е много добър. "Героят" се оказва отчайващо неспособен да контролира нишките на собствения си живот и да отстоява моралния си облик, колкото и усилия да полага за последното. Истински човешки филм.

"Магьосникът" на Бергман

Снощи гледах разкошен филм - Магьосникът на Ингмар Бергман (The Magician, 1958), с шведско заглавие Ansiktet, Лице.

Филм за това дали трябва да се доверяваме на илюзиите, които сами създаваме; филм, който изследва както трагичните, така и комичните последици на тази дилема.

Обичайно филмите на Бергман са полифонични, не само защото в тях подобно на театрална постановка се срещат много гласове (понякога и на живи и на неживи), но и защото в тях често се сменя тоналността, в която самият живот ни се представя. Но гледайки, ние непринудено признаваме, че тези модулации действително принадлежат на живота.

Екранизацията на "Вълшебната флейта" от Бергман

Снощи за пръв път гледах (и слушах) филмираната версия на Ингмар Бергман на "Вълшебната флейта" от Моцарт от 1975. Тук не става дума за същински филм, защото Бергман всъщност снима собствената си сценична постановка на операта.

Получило се е наистина стойностно представление, изпълнителите са добри, музиката е превъзходна, декорите са главно рисувани, което пък очарователно подчертава тяхната фикционалност. Окото на камерата на моменти се абстрахира от целостността на декора и се фиксира върху отделни изражения и жестове на героите, с което се създава усещане за насищане на смисъл. И музиката те кара да възприемаш всичко това леко и непринудено.

Единственото което ме подразни бе началото - докато течеше увертюрата на операта камерата се фиксираше и върху различни лица от публиката - лица на различна възраст, с различна раса и специфика. Всички те обаче изглеждаха толкова изкуствено застинали, че синът ми, който наблюдаваше сцената, повтори на глас и моя въпрос: "Защо всички са толкова вцепенени?".
След увертюрата обаче си непосредствено увлечен в това, което се разгръща пред теб.


Ето една превъзходна сцена от постановката, снимана с невероятен усет, такт и очарование - дуетът на Папагено и Папагена.

Voi che sapete...

Песента на Керубино от Сватбата на Фигаро:

Voi che sapete che cosa è amor...
Вие [жените], които знаете какво е любовта...

Наскоро осъзнах, че това е песента, която пее Лизи в 5-ти епизод от чудесните серии (от 1995) на BBC по Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин.

Впрочем в ролята на Лизи е една невероятно фина и одухотворена актриса и жена - Дженифър Ийли.

Квадратът (The Square) 2017

Квадратът (2017), реж. Рубен Йостлунд

Добър филм.

Филм за фалша в сърцето на самата социална ангажираност на изкуството, филм за фалша на политическата коректност. Филм за отчуждението, за социалното разслоение, с една дума казано, филм за аномията. Аномия е термин, който по никакъв начин не бива да се свързва с отсъствието на юридически норми или пък дори на умело социално инженерство. Аномията е свързана със социална атомизация  и отсъствието на чувство на човешка солидарност; липси, които в екзистенциален план са натоварени с преживяването на дефицит на смисъл.

"Фауст" на Мурнау

Наскоро открихме немския режисьор-експресионист от зората на киното - Фридрих Вилхелм Мурнау (1888 - 1931). Учил е в Хайделберг литература и история на изкуството. Починал е твърде млад, всичките му филми са от периода на Ваймарската република.

Известен е особено с филма си Носферату (1922), но ние гледахме с Ваня първо Фауст (1926).

Филмът е с много въздействаща кинематография, с пестелива, но същевременно силно наситена трагическа визия. Образите са стилизирани, но психологически много контрастни. Образът на Мефистофел е много успешен - коварен, сардоничен, но заедно с това на моменти наивно вироглав.
Фауст е също добре представен и в двете си възрасти - като старец и с възвърната от Мефистофел младост, лутащ се между крайности като съзерцателна отстраненост и прилепчивост към света.
Наративът на моменти се отклонява от Гьотевия Фауст, с акцент във втората част от филма върху образа на Гретхен.

Финалът на филма силно се отличава от книгата, като в него е подчертана изкупителната роля на любовта. Но е направен добре, без излишна сантименталност.

'Нимфоманката' на Триер

Последният филм на Ларс фон Триер - Нимфоманката (2013) - бе за мен разочарование. Филмът изглежда от една страна изцяло и тенденциозно направен с единствената цел да вбеси досадните и вече откровено груби критици на режисьора. Триер сякаш взима един свой публичен образ на провокатор и се опитва да го хипертрофира. В този план филмът може да се тълкува като художествена подигравка.

От друга страна обаче на моменти като че ли Триер се опитва да направи и нещо сериозно. Това разрушава филма като цяло. Той се превръща в една протяжна и абстрактна (куха), на моменти натуралистична съпоставка на секса (и сексуалната игра) с разни други човешки активности и културни феномени - риболов, нумерология, кулинария, музика.
Резултатът за мен бе отегчителен, а главната героиня - неадекватен и несъстоятелен образ.

Единственият по-завършен образ - този на възрастния човек-"благодетел", който през целия филм бе бавно изграждан като благожелателен, търпелив и сякаш теоретично отстранен слушател, бе нелогично отстрелян в края на филма - при това не точно с куршум, а с една реплика, която го представи като безчувствено и похотливо страче.

Нощен влак за Лисабон

Тъй като напоследък е все по-трудно на човек да попадне на добър и по-нов филм, ще споделя няколко добри думи за Нощен влак за Лисабон, филм по едноименната книга на Паскал Мерсие.

Филмът (Night Train to Lisbon) е от 2013 година, режисьор е датчанинът Биле Аугуст, добре сниман, с добър актьорски състав, Джеръми Айрънс впрочем прави наистина чудесна роля; целият филм е потопен в класически привкус европейска съзерцателност.
Едно наистина приятно изживяване.

Книгата на Паскал Мерсие, предполагам, е още по-добра. Паскал Мерсие всъщност е псевдоним на швейцарския философ Петер Бири, за когото вече съм писал тук. За жалост българският превод е от такова естество, че ме отказа от книгата, писан е сякаш на пресекулки, ту приемлив, ту съвсем не толкова, тромав на места, с фрапиращо отсъствие на редакторска намеса, като например още в началото, когато Марк Аврелий е титулован посредством немската дума за император, а именно като "кайзер".

Убеден съм, че книгата би си струвало да бъде прочетена на немски.

Сузане Биер в романтично настоение

Последният филм на Сузане Биер, Любов е всичко, от което се нуждаеш (2012), както би следвало да звучи на български международното му, англоезично заглавие,  носи на датски далеч по-иронично заглавие - Плешивата фризьорка.
Контрастът между двете заглавия е очарователен, защото той е показателен за това как се е справил в тоталното клише на жанр, самозаявил се като "романтична комедия", един добър режисьор, а именно самата Сузане. Ами справила се е, мисля, добре и бих казал свежо. В рамките на сюжета, който по презумпция е предвидим, тя умело психологически е заострила основните персонажи, постигайки по интелигентен начин комичен ефект, без обаче дори намек за гротеска.
Филм с умело подбран актьорски състав, в който дори Пиърс Броснан естествено се вписва, а очарованието от само себе си се полага на водещата актриса, Трине Дирхолм.

Филмът се гледа се с лекота и удоволствие, а онова, което на мен като романтика най-вече ми дойде в повече, бе донякъде парфюмирания и фризиран образ на южна Италия, придружен от съответния музикален акомпанимент.

'Амур' на Ханеке

Най-новият френски филм на австрийския режисьор Михаел Ханеке - Amour - който междувпрочем вероятно е и най-награждаваният филм за последната година, е от този тип филми, които непринудено биват определяни като "тежки". Всъщност не по-малко непринудено би било да се каже, че е колкото тежък, толкова и силен.
Филмът задава един до такава степен невероятен баланс между изкуство и сякаш безизкусен реализъм, че всяка дума или коментар биха рискували да го разрушат.

Затова единственото, което бих си позволил да добавя, е не по отношение на филма, а по отношение на режисьора. Ако искрено се запитам в себе си, кои кинотворци си струва да се споменат като най-големите живи режисьори на нашето време, тогава бих избрал Ханеке и Л. фон Триер.

_________
* Мои думи за по-предния филм на Ханеке: Бялата лента.

Кино или забавление?

Тези дни гледах един от старите филми на Бергман – Окото на дявола (1960).

Филмът е чаровен, идеята е да е комедия, но се получава известна несъстоятелност, защото образът на Дон Жуан тежнее да е трагичен.
Но пък има някои силно свежи и остроумни моменти. Парадокс е, че второстепенните герои (пасторът и жена му) са се получили далеч по-успешно от главните.

Да се гледа филм на голям майстор е винаги по-доброто решение, дори филмът да не е изключителен. Бедата на съвременното „кино” е че се е посветило изцяло на опита да забавлява. А онова, което може да остане в главата след една "забава", е, в най-добрия случай, лек махмурлук.

La ardilla roja

Тези дни гледах един от ранните филми на Хулио Медем: La ardilla roja (1993) или Червената катерица.

Филмът е симпатичен, сниман внимателно, донякъде наивно младежки, леко налудно, с един приятен привкус на „магически реализъм”, който съвсем не се натрапва, а образува органична сплав с онова, което се случва естествено. Дотам, че не можеш да отделиш едното от другото. Случващото се е съвсем леко мистично и поради това деликатно - опиташ ли се да го назовеш, ще го сведеш до нелепост или просто до тривиалност.
И така филмът се движи през онази ничия земя между страх, мечта, и реалност, и завършва по младежки маниерно, но и по младежки непретенциозно.

Don Giovanni на Лоузи

Вероятно най-добрата постановка на Дон Жуан на Моцарт, която съм гледал е едноименният филм на Джоузеф Лоузи - Don Giovanni - от 1979.
Лоузи е американски режисьор, ученик на Брехт, който поради политически съображения (левичарство) е бил принуден да се премести в Европа и живее и твори в предимно във Великобритания.

Филмът е сниман прекрасно, с една овладяна, дори пестелива пищност и експозиция, която не ограбва, а умело подчертава характера на главните герои. При това е сниман на превъзходно място - Ренесансовия театър и центъра на градчето Виченца в Италия, област Венето.

Основните изпълнители са подбрани чудесно - италианския бас-баритон Раймондо Руджери в ролята на Дон Жуан, белгиецът Жозе ван Дам в ролята на Лепорело, новозеландката Кири Те Канава като доня Елвира.

Проблемът е, че след като се гледа тази постановка, трудно би се възприела и оценила друга.

_________
Тук може да се види филма: Don Giovanni - J. Losey

  

Метрополис с жива музика

Снощи гледах за пръв път Метрополис (1927) на Фриц Ланг, на голям екран, пълната версия, с впечатляващия съпровод на немския пианист Маркус Хорн в кино Люмиер.

Невероятна визия - този филм може да се разглежда като едновременно субтилна и грандиозна апология на експресивността на човешкото лице и пластичността на човешкото тяло в контраст спрямо монотонния свят на машините.
Иначе елементите от сюжета е добре да се разбират изцяло алегорически, защото буквалният прочит на някои сцени не би разкрил нищо друго освен плакатна мелодраматичност. Социалното и теоретично послание: "Посредникът между мозъка и ръцете трябва да е сърцето" също не бива да бъде оставяно само на себе си, защото сладникавият му патос може да се види най-вече като друг подтик да се градят утопии. Впрочем идеята явно е на съпругата на Фриц Ланг - Теа фон Харбоу - филмът е правен по неин текст.

Иначе конкретно за музиката. - Музикалният съпровод обогатяваше по чудесен начин визуалната експресия. Стилово музиката беше неокласика, в съчетание на тематични и импровизационни елементи (по подобие соловите концерти на Кийт Джарет). Емоционално наситена в преходните и кулминационни пасажи на филма. Пианистът Маркус Хорн просто се раздаде, този човек не си даде почивка близо три часа от началните до финалните надписи.

Фархади

Наскоро с Ваня гледахме последните два филма на иранския режисьор Асгар Фархади – За Ели (About Elly) (2009) и Раздяла (A Separation) (2011).
Наистина стойностно кино. Ако се замислиш, всичко е изпълнено майсторски – актьорска игра, диалози, работа на камерата – всеки нюанс и детайл си е на мястото, в едно завършено цяло, но акцентът не пада никъде тук – филмът е невероятно органичен и тече чисто и просто като разказ на история. Тук е същинското майсторство на Фархади – историята като че се разказва от само себе си, автор и разказвач сякаш няма, гледащият директно е повлечен във филма.

Толкова майсторско кино, което привидно изобщо не тематизира самото себе си било като изкуство, било като наратив, в днешния ден на симулакрумите е наистина чудо.

Животът на другите

Животът на другите (Das Leben der Anderen, 2006) е може би най-добрият филм, който съм гледал, посветен на годините отпреди падането на Берлинската стена в нашия източен блок. Филмът е немски, и - странно - направен е от човек, който е израснал в Западен Берлин и който още по-странно - е потомствен граф.

Въпреки или вероятно тъкмо поради това - филмът е сниман внимателно и деликатно, без излишества (били те сюжетни или стилистични), при това с много вярно око за историческия детайл. Персонажите са представени майсторски, с добър психологически усет, като дори страничните от тях са щрихирани фино и точно. И въпреки че сюжетът на моменти допуска мелодраматично четене, режисьорът в нито един момент не си позволява да наруши чисто човешкото въздействие на филма.

Режисьорът на филма е Ф. Хенкел фон Донерсмарк. Филмът е получил Оскар и Сезар за чуждоезичен филм през 2007, нещо, което, разбира се, по никакъв начин не говори пряко за качествата му, но пък е белег за международно признание.

Братко Слънце, сестро Луна

Наскоро с Ваня гледахме филма на Франко Дзeфирели за Св. Франсиск от Асизи - Братко Слънце, сестро Луна (1972). В целия филм личи, че Дзефирели е режисьор, специализирал се във филмирането на опери - образите са изчистени и стилизирани, леко плакатни. И въпреки това не са лишени от човешкото си очарование. Получил се е наистина добър филм, който удържа себе си в отстояние както спрямо една зле разбрана патетика или сантименталност, така и спрямо един бездушен реализъм.

Във филма се усеща духа на времето от създаването му - прокарана е далечна аналогия между възгледите на Св. Франциск и хипарството, между монашеското братсво и хипи-общежитието, за щастие без това да се натрапва и пресилва. Аналогията е осъществена освен друго и с помощта на музиката към филма, дело на шотланския фолк-рок музикант Донован - леки, баладични, упокоени, лесно запомнящи се мелодии.

В заглавието на филма, взето от текст на самия Франциск, проличава едно светло и специфично за Франциск отношение към природата като към съ-творение, като към нещо равнопоставено. Подобна една нагласа е чудесно илюстрирана чрез средствата на кинематографията.

За филмите на Сузане Биер

В другия ми блог писах за най-новия филм на Сузане Биер, но бих могъл да кажа добри думи и за други два нейни филма, които съм гледал - Братя (Brothers, 2004) и След сватбата (After the Wedding, 2006). И двата са направени искрено и човешки, без излишни поза, патетика и сантименталност, но за сметка на това с психологическа и което е много рядко - етическа дълбочина.

Единствения й филм, който не мога да препоръчам, е филмът правен в Америка: Нещата, които изгубихме в огъня (Things We Lost in the Fire, 2007). Филм в американска стилистика, с американски актьори (при все че Бенисио дел Торо прави добра роля), с американски сценарий и типичната му сладникавост и патетика на надмогването.

Струва ми се обаче, че филмите на Сузане Биер правени в Дания са дотолкова добри, че могат да оправдаят и още някое друго комерсионално отклонение за в бъдеще.

Das weisse Band

Последният филм на Михаел Ханеке ("Бялата лента", Das weisse Band), макар и доста по-различен от останалите негови филми, които съм гледал, е отново от висока класа. Решен в черно-бяла стилистика, с особен дистанциран и същевременно взиращ се в лицата на персонажите поглед, той се въздържа да съди, да категоризира, да внушава. Това, съчетано с изключителната игра на актьорите (нещо, което важи с особена сила за детските образи) води до това, че зрителят забравя за фикцията и при все че е отстранен чрез трезв и внимателен поглед от случващото се, е въвлечен в него изключително в качеството си на човешко същество.

Breaking the Waves

За Порейки вълните (Breaking the Waves, 1996) на Ларс фон Триер писах в другия ми блог - виж тук.