Кант относно вавилонския проект

'Наистина оказа се, че ако и да мислехме за кула, която трябваше да стигне до небето, запасът от материали стигна все пак само за къща за живеене, достатъчно просторна за заниманията ни на плоскостта на опита и достатъчно висока за да имаме поглед върху тях, и че онова смело предприятие трябваше да пропадне поради липса на материал, без да се смята дори забъркването на езиците, което неизбежно трябваше да раздели работниците по отношение на плана и да ги разпръсне по целия свят, за да може всеки да я строи отделно по свой проект.'

Имануел Кант, Критика на чистия разум, с. 653

Едно оперно дуо

Иде реч за един необичаен дует оперни изпълнители от по-младото поколение – той е мексиканец, Роландо Виласон, а тя рускиня, Анна Нетребко. С Ваня сме гледали и слушали две постановки в тяхно изпълнение – „Травиата” на Верди и „Любовният елексир” на Доницети (естествено, макар и за съжаление - на запис). Изключителното при тях е свежият артистизъм, с които поднасят музиката. Пеейки, те общуват помежду си, говорят с погледи, сякаш смъкнали излишните маски. Аз никак не съм любител на помпозно-„класическия” стил на повечето оперни постановки, в които изпълнителните под три-четири пласта костюми и грим, дуят гръдни кошове, парадно обърнали лице към зрителя. Така че това изключение от правилото, което Виласон и Нетребко поднасят, страшно ме очарова. Те ангажират цялата си личност с персонажите, създават една светла интимност на сцената, толкова далечна от традиционната оперна декоративност.

Нека все пак спомена нещо и за гласовете и пеенето им – и двамата, освен че са изключителни професионалисти, притежават много жив тембър, който чудесно подхожда на сценичното им присъствие. Това особено важи за нейния глас, който се характеризира с плътност и същевременно топлота.

На първо място ми идва на ум постановката на „Травиата”. Тя е от оперния фестивал в Залцбург (2005) и освен с тяхното участие е забележителна и с изключителната си режисура. Издържана е модернистично, в Брехтиански стил, без почти никакви декори и с подчертания контраст и символика на малкото вещи, видими на сцената. Тази постановка е в състояние да обърне един безразличен към операта човек в искрен почитател.

Jumbo

Една очарователна италианска група - Jumbo. Странна смесица от инструментален прогресив-рок и вокален блус-рок.
Името Jumbo идва от прякора на вокалиста Алваро Фела, който е централната личност в групата. Определено неговите вокали са феноменът, с който слушателят трябва да привикне, за да навлезе в техния свят. Дрезгавеещ, опушен тембър, на моменти силно артистично модифициран глас, често изразяващ емоционален протест чрез показна индиферентност. На моменти американският привкус в тези преднамерено артистични вокали обаче се обезсилва от обстоятелството, че се пее на италиански и от подсилената песенност на някои композиции. В контраст спрямо вокалите, инструменталната среда е фино, майсторски и виртуозно обработена. Това важи особено за втория и третия им албум: DNA (1972) и Vietato ai Minori di 18 Anni (1973). Резултатът е една очарователна и неподозирана звучност.

Напоследък силно се привързах към тази група. Слушам ги често, когато съм навън. Носят в себе си нещо искрено човешко, в противовес на този зомбиран свят наоколо.