Животът на другите

Животът на другите (Das Leben der Anderen, 2006) е може би най-добрият филм, който съм гледал, посветен на годините отпреди падането на Берлинската стена в нашия източен блок. Филмът е немски, и - странно - направен е от човек, който е израснал в Западен Берлин и който още по-странно - е потомствен граф.

Въпреки или вероятно тъкмо поради това - филмът е сниман внимателно и деликатно, без излишества (били те сюжетни или стилистични), при това с много вярно око за историческия детайл. Персонажите са представени майсторски, с добър психологически усет, като дори страничните от тях са щрихирани фино и точно. И въпреки че сюжетът на моменти допуска мелодраматично четене, режисьорът в нито един момент не си позволява да наруши чисто човешкото въздействие на филма.

Режисьорът на филма е Ф. Хенкел фон Донерсмарк. Филмът е получил Оскар и Сезар за чуждоезичен филм през 2007, нещо, което, разбира се, по никакъв начин не говори пряко за качествата му, но пък е белег за международно признание.

Krombacher

Krombacher Pils е една от най-добрите немски бири достъпни в България. Притежава подчертан и заострен хмелов вкус - благородна и деликатна горчивина, свободна от всякаква киселост. Това впрочем трябва да е характерната особеност на всички бири от типа pils, макар че малко бири, в това число и немски, го постигат. И макар това наименовоание да идва от чешкия град Пилзен, не съм опитвал чешки бири, които да притежават подобна чистота или дори абстрактност на хмеловия вкус. Последните са винаги по-плътни и балансирани, при което хмелът леко отстъпва на заден план.

В този смисъл Krombacher представлява едно наистина специфично и неповторимо удоволствие, а като за рядък аналог се сещам за една друга немска бира Jever Pils, която обаче досега не съм срещал извън Германия.

_____
Krombacher се прави от 1803г. в малкото градче Кройцтал (Kreuztal), намиращо се в Северен Рейн-Вестфалия, на около 80 km източно от Кьолн.

Back Door

Тези дни открих едно много добро британско джаз-рок трио - Back Door. Едноименният първи албум е от 1972 и е изцяло инструментален - бас, ударни и саксофон, при което парадоксално - именно басът на Колин Ходжкинсън е водещият инструмент. Повечето от парчетата са съвсем кратки - удивително живи и витални, и увличат още при първо слушане.
Ако това е задният вход (Back Door) към джаз-рока, аз бих го препоръчал и като параден.

Мислене, теглено на буксир от други функции

Това, че наивният материализъм и наивният спиритуализъм си приличат като братя близнаци в техния простоват и груб редукционизъм, е разбираемо за всеки един трезвомислещ човек. Ето един чудесен текст на Юнг, илюстриращ точно това.

Съществува още една форма на негативно мислене, която по-трудно се разпознава: теософското мислене, което днес бурно се разпространява по целия свят, може би като реакция срещу материализма на предходната епоха. Теософското мислене привидно съвсем не свежда нещата до елементарното, а ги възвисява до трансцендентни и всеобхватни идеи. [...] Достатъчно е да разгърнете коя да е теософска книга за да се потиснете от откритието, че всичко вече е обяснено и че "духовната наука" не е оставила ни една загадка. По същността си този тип мислене е също тъй негативен като материалистическия. [...] Разликата е само в това, че материализмът свежда всичко до познатата ни физиология, а теософията до понятията на индийската метафизика. [...] Двата модела са не само безплодни, но и деструктивни, защото пречат на сериозното изясняване на проблема. Чрез едно псевдообяснение те отклоняват интереса от него и в първия случай го насочват към стомаха, а във втория - към въображаемите "вибрации". Двата начина на мислене са стерилни и стерилизиращи. Негативният им характер се дължи на факта, че този начин на разсъждение е неописуемо евтин, т.е. беден на зачеваща и творческа енергия. Това е мислене, теглено на буксир от други функции.

К. Г. Юнг, Психологически типове

Ian Carr's Belladonna

Тези дни отново съм обсебен от Nucleus на Йън Кар. Фин и естествен джаз-рок, въздействащ сякаш отвътре. Музика, в която можеш да се отпуснеш без остатък.

Албумът Belladonna от 1972.

Йън Кар - тромпет и флигорна
Брайън Смит - саксофон и флейта
Алан Холдсуърт - китара
Дейв МакРей - ел. пиано
Рой Бабингтън - бас
Клайв Такър - ударни

За двете бездни

Бездната след смъртта ни изглежда далеч по-страшна от тази преди раждането ни, макар че и двете, както отбелязва Набоков, са идеално черни. Далеч по-страшна, именно поради необратимостта в потока на времето. Инверсията (или дори само еквивалентността) на страха пред двете бездни изглежда по-скоро като куриоз, поставен от разума пред страстта ни. Куриоз подобен на онзи, издигнат от Епикур навремето*, и пред който ние отново се чувстваме отчуждени от здравия си разум.

Люлката се поклаща над бездна. Заглушавайки шепота на вдъхновените суеверия, здравият разум ни говори, че животът е само зирка слаба светлина между две идеално черни вечности. В чернотата им няма никаква разлика, но в преджизнената бездна ни е присъщо да се вглеждаме с по-малък смут, отколкото в тази, в която летим със скорост четири хиляди и петстотин удара на сърцето в час. Впрочем познавах един чувствителен младеж, страдащ от хронофобия и спрямо безкрайното минало. С терзание, направо паническо, той гледаше домашния филм, заснет месец преди раждането му, и виждаше познатия си свят, същите мебели, същите хора, но си даваше сметка, че още го няма в този свят, че никой не забелязва липсата му, и това не тежи никому. Особено натрапчив и страшен бе видът на току-що купената детска количка, застанала пред вратата със самодоволната неподвижност на ковчег; количката беше празна, като че "при превръщането на времето в мнимата величина на миналото", както сполучливо се изрази младият ми читател, бях изчезнали дори костите му.

Владимир Набоков, Други брегове

* Смъртта следователно е нищо за нас, защото когато ние сме, смъртта я няма, а когато смъртта е дошла, нас ни няма.

Епикур

Roy Harper

Последните седмици съм на вълна Рой Харпър, същия Рой Харпър, комуто Led Zeppelin свалят шапки в третия си албум (Hats off to Roy Harper).
Добър фолк-рок музикант, който за съжаление и като по правило е напълно непознат в България.

Има специфичен тембър на гласа, съчетан с леко ядовито-саркастична нотка и лиричен стил на пеене. Може би най-силният му албум, с дълги и пространни композиции, почти във формата на сюити, е Stormcock от 1971.

Ето един пример:
Me and my woman

А тук един очарователен запис с Джими Пейдж:
Hangman

Подробна статия за него в Wikipedia.

Няколко думи за Андрей Платонов

До късно вечерта тази стая остава празна; изморените опечалени звуци постепенно замират в нея, скучаещото вещество от време на време пука, слънчевата светлина бавно се влачи по пода, заградена от четириъгълника на прозореца, и избледнява на стената надвечер. Всичко свършва, само предметите тъгуват в тъмното.

Андрей Платонов, Щастливата Москва

Платонов е изключителен автор, и като стилист, и като психолог.
Той може да бъде едновременно лиричен и циничен до неотличимост на едното от другото.
Има нещо мистически точно в начина, по който описва плът, тела, материя и втъкава в тях човешки страх и самота.
Зад всеки индивидуален порив и зад всяка уж "историческа" жестокост в неговите книги сякаш прозира хипохондричната самота на обладаното от собствената си индивидуалност човешко тяло.

Hemlock на Питър Хамил

ТУК може да чуете песента, докато четете текста:

Hemlock

Here it comes up on the screen,
the propaganda of the military-industrial machine.
And by now we find there's little choice:
when our masters tell us "smile", we rejoice.
With the nuclear shield safely in place
we're assured of the survival of the human race.

The earth is flat and pigs can fly -
swallow hard and believe the lies.
In these alleys all are blind:
skittles fall for the dreams of humankind.

And nuclear power is safe as hell -
Swallow hard, young William Tell.
The earth is flat and pigs can fly -
If you swallow hard you believe the lies.

In the banks the deals are made -
of course there's no profit in lending the Third World aid.
If the larder shells are bare, let the people eat cake
and thank the governments for the air.
Meanwhile, in the cells, secret police
champion freedom, offer justice, keep the peace.

The Pope talks to God, the Ayatollah too -
swallow hard and believe it true.
The earth is flat and pigs can fly -
if you swallow hard you'll believe the lies.
It's a hemlock world.

It's a hemlock world that we must drink -
swallow hard and don't try to think.
It's a hemlock world that we all face -
swallow hard on the bitter taste,
swallow hard on the aftertaste.
It's a hemlock world.

Lyrics: Peter Hammill

VdGG at Maida Vale

Днес съм обзет от наистина прекрасна музика - записите на Van der Graaf Generator за BBC в Maida Vale (1971 -1976).

Тук наистина може да се усети живото звучене на VdGG, което е много различно от студийното. Само ще цитирам думите на Питър Хамил от обложката на изданието:

'Винаги е имало два Van der Graaf: единият, който се плъзгаше по границите на правенето на "поп-записи" в студиото и другият ... на живо. Вторият беше толкова шумен, колкото и непредвидим. От всяка поредица от три изпълнения на живо едно се случваше да бъде ужасен какофоничен водовъртеж, друго - относително балансирано представяне на песни и аранжименти, а трето - истинското - едновременно хаотично и контролирано, буйно и успокоено нещо, което беше нашата цел и raison d'etre (смисъл на съществуване).'

Incredible String Band

Наскоро открих още една очарователна и автентична фолк-рок група - The Incredible String Band.

Името е в състояние да подведе - тук не може да се чуе разгърнато присъствие на струнни инструменти. Най-вече акустична китара и на моменти различни нейни фолклорни братовчеди, но в пестеливата инструментализация е и част от музикалното очарование.

Групата е създадена през 1966 в Глазгоу и се утвърждава с двама водещи музиканти - Робин Уилямсън и Майк Хирън (на снимката двамата възрастни в ляво). Те композират самостоятелно и впоследствие се събират за да запишат материала, като всеки един от тях е неизменно водещ вокал в собствените си песни. И въпреки това групата звучи органично - не можеш да кажеш докъде се простира единият музикант и откъде започва другият.

Първите два албума на групата не са интересни - просто имитация на Боб Дилън на британска почва. В следващите групата обаче намира себе си - очарователни, леко странни - и на първо слушане начупени композиции, някои от тях с повече от една преплетени теми. Може да се чуе нотка открит наивизъм както в ранния Floyd на Сид Барет, но като цяло звученето е баладично и единствената острота, която може да се открие, е в леката ирония, с която са пропити част от парчетата.

Истински добри са следните два албума (снимката по-горе е от първия от тях):
The Hangman's Beautiful Daughter (1968)
Wee Tam and the Big Huge (1968) (double LP)

За групата в Wikipedia - виж тук.

Братко Слънце, сестро Луна

Наскоро с Ваня гледахме филма на Франко Дзeфирели за Св. Франсиск от Асизи - Братко Слънце, сестро Луна (1972). В целия филм личи, че Дзефирели е режисьор, специализирал се във филмирането на опери - образите са изчистени и стилизирани, леко плакатни. И въпреки това не са лишени от човешкото си очарование. Получил се е наистина добър филм, който удържа себе си в отстояние както спрямо една зле разбрана патетика или сантименталност, така и спрямо един бездушен реализъм.

Във филма се усеща духа на времето от създаването му - прокарана е далечна аналогия между възгледите на Св. Франциск и хипарството, между монашеското братсво и хипи-общежитието, за щастие без това да се натрапва и пресилва. Аналогията е осъществена освен друго и с помощта на музиката към филма, дело на шотланския фолк-рок музикант Донован - леки, баладични, упокоени, лесно запомнящи се мелодии.

В заглавието на филма, взето от текст на самия Франциск, проличава едно светло и специфично за Франциск отношение към природата като към съ-творение, като към нещо равнопоставено. Подобна една нагласа е чудесно илюстрирана чрез средствата на кинематографията.

За филмите на Сузане Биер

В другия ми блог писах за най-новия филм на Сузане Биер, но бих могъл да кажа добри думи и за други два нейни филма, които съм гледал - Братя (Brothers, 2004) и След сватбата (After the Wedding, 2006). И двата са направени искрено и човешки, без излишни поза, патетика и сантименталност, но за сметка на това с психологическа и което е много рядко - етическа дълбочина.

Единствения й филм, който не мога да препоръчам, е филмът правен в Америка: Нещата, които изгубихме в огъня (Things We Lost in the Fire, 2007). Филм в американска стилистика, с американски актьори (при все че Бенисио дел Торо прави добра роля), с американски сценарий и типичната му сладникавост и патетика на надмогването.

Струва ми се обаче, че филмите на Сузане Биер правени в Дания са дотолкова добри, че могат да оправдаят и още някое друго комерсионално отклонение за в бъдеще.

Валкюрата в София

Снощи с Ваня бяхме на постановка на Вагнеровата Валкюра в Софийска опера. И двамата сме очаровани - изпълнението беше на ниво, а костюмите, декорацията и хореографията по-пестеливи в сравнение с постановката на Рейнско злато, обстоятелство, което е далеч по-толерантно към възприемането на музиката.

Препоръчвам на всеки, защото слушането на Вагнер на живо може да разкрие неочаквани дори за самите себе си почитатели.

Flower Travellin' Band

Тези дни благодарение на един приятел открих една интересна японска психеделик-рок група от началото на 70-те - Flower Travellin' Band. Музиката е сурова и мътна и същевременно съзерцателна, наситена с видения. Съдържа фолклорни навеи и притежава аналогично на европейски групи от епохата арт-звучене. Чудесна китара!

Ето един симпатичен образец: ТУК.