Wer ein Liebchen hat gefunden

Тези дни съм завладян от Отвличане от сарая (Die Entführung aus dem Serail) на Моцарт.

Впрочем през последните две години същински се открих за музиката му, към която доскоро си въобразявах, че съм чужд (за подкрепа на което дори си бях измислил теоретични съображения). Сега умът ми вече е свободен да се радва.

Чудесна ария от чудесната опера в чудесно изпълнение на един чудесен бас, Борис Христов:
Wer ein Liebchen hat gefunden (Който си е намерил любима)

Кант за християнския морал

Християнският морал тъй като установява своето предписание (както и трябва да бъде) така чисто и строго, отнема на човека вярата, поне в този живот, да му бъде напълно адекватен, но все пак отново я възстановява с това, че ако постъпваме добре, както е по силите ни, ние можем да се надяваме, че това, което не е по силите ни, ще ни дойде отдругаде, все едно дали знаем или не знаем по какъв начин.

Имануел Кант, Критика на практическия разум

"Хайдегер и философската традиция"

Изкушението Хайдегер да бъде представян като своеобразен уникат или уникум на мисленето, което автоматично го изстрелва извън философската традиция в едва ли не извънредни измерения и селения, е особено силно у нас.

В такъв контекст, е особено важна и полезна новоизлязлата книга за Хайдегер на Александър Кънев - Хайдегер и философската традиция. Тя е от особена полза за българската публика, именно защото осъществява това, което обичайно се загърбва, когато се говори за Хайдегер на български – неговото творчество да се осмисли откъм и с оглед на философската традиция, в която то е потопено и от която то се оттласква. При това да се осмисли и обсъди на конвенционален философски език, нещо което е предизвикателство, а и тест дали е налице адекватно разбиране на Хайдегеровата мисъл или не. На подобен тест естествено не биха се решили да се подложат повечето интерпретатори на Хайдегер в България. Радващо е, че Александър Кънев поема предизвикателството.

Книгата е написана истински добре. При това е четивна и обхваща изненадващо множество аспекти от Хайдегеровото творчество. Също, което е особено трудно - проследява ясно и отчетливо етапите от философското му развитие.
Не й липсва критически заряд, който достига своя оптимум като че ли не толкова в част от пространните анализи (които на някои могат да се сторят подминаващи Хайдегер), колкото в малкото, но умело поднесени иронични обрати.
Като цяло книгата е издържана в трезв, смел и аналитичен тон, което е във висша степен нейно достойнство.
Препоръчвам я горещо.

Моцарт и децата

Имам чувството, че децата имат особен афинитет към музиката на Моцарт. Поне това определено важи за сина ми Петър. Той винаги приема с удоволствие вкъщи да звучи Моцарт, а тази сутрин особено се ентусиазира и разтанцува на 21-вия концерт за пиано и оркестър, чието Andante е особено популярно.

Моцарт някак си естествено импонира на децата с ведрия си стил. Затова може би той представя идеалното встъпление за малките към богатата и детайлна музика.

Бяла тъмна бира

Пили ли сте бяла тъмна бира? Не, това словосъчетание не е оксиморон. - "Бяла" реферира към пшеничения малц в състава й, докато "тъмна" - към това, че малцът е препечен, което придава и характерния й цвят, а и част от характерния й вкус.

Съчетанието е чудесно: меката сладост от пшеничения малц, добавен към ечемичения, контрастрира по превъзходен начин с характерната горчивина на препечения вкус.

Прекрасен образец за такъв вид бира имат Erdinger (откриваем в България) - Erdinger Weissbier Dunkel.

______
Бирата Erdinger се произвежда от 1886 насам в малкото баварско градче Ердинг (на около 40 km северо-източно от Мюнхен). Там са се специализирали в производството тъкмо на различни видове бяла бира.

Удоволствията като знак

Удоволствията, които дотогава се крадяха и криеха, сега можеха да се купят и открито да се показват, а това увеличаваше привлекателността им, и броят на онези, които ги търсеха.

Иво Андрич, Мостът на Дрина

И така до днешния ден, в който удоволствията са останали единствено самореферентен знак, който бива показван и демонстриран; знак, чието първично означаемо (денотат) е отсъствие.

Ян Зеленка

Тези дни покрай фестивала на бароковата музика открих за свое лично щастие един чудесен композитор – Ян Дисмас Зеленка (1679 – 1745). Както си личи от името, той е чех или бохем по рождение; само шест години по-възрастен е от Бах и е работил най-вече в Дрезден, в саксонския двор като капелмайстор.

Зеленка е признат майстор на хармонията и контрапункта и неговите композиции се отличават с висока степен на комплексност. За него дори се говори като за католическия еквивалент на Бах, аналогия, за която допринася и фактът, че и двамата са композирали предимно сакрална музика.

Засега познавам Зеленка най-вече въз основа на неговите камерни произведения – сонатите му за два обоя, (фагот) и виола. И мога да кажа, че в тях звучат своеобразна деликатност, искреност и дълбочина. Това го поставя за мен на наистина уникално място между съвременниците му, сред които освен Бах, са и Вивалди, Хендел, Телеман...

P.S. Мога да добавя, че казаното важи и за останалите му оркестрални произведения - дори и в онези, в които е включено донякъде патетичното звучене на медните духови инструменти, може да се усети особена съкровеност.

_______
За Ян Зеленка в Wikipedia на български и по подробно на английски.

Мартин Кокърхам

Вчера се случи нещо изключително - запознах се с Мартин Кокърхам, музиканта, чийто дух и творчество стоят в основата на Spirogyra, една от най-своеобразните и креативни групи от началото на 70-те.

Мартин освен чудесен музикант се оказа и чудесен човек - истински непосредствен, непринуден и сърдечен, с когото може да се води много приятен разговор.

Невероятната изненада, а и съответно честта да се запозная с него дължа на един приятел, комуто самият Мартин дължи своя интерес, а вероятно вече и нещо повече от симпатия към България.
Мога само да се надявам, че скоро ще има възможност да се осъществи и негов концерт тук.

А за почитателите и за ценителите на истински добрата музика ето един поздрав:
Spirogyra - The Duke of Beaufoot

Албумът им St. Radigunds без колебание може да бъде определен като един от най-добрите рок-албуми на 20-ти век.

Животът на другите

Животът на другите (Das Leben der Anderen, 2006) е може би най-добрият филм, който съм гледал, посветен на годините отпреди падането на Берлинската стена в нашия източен блок. Филмът е немски, и - странно - направен е от човек, който е израснал в Западен Берлин и който още по-странно - е потомствен граф.

Въпреки или вероятно тъкмо поради това - филмът е сниман внимателно и деликатно, без излишества (били те сюжетни или стилистични), при това с много вярно око за историческия детайл. Персонажите са представени майсторски, с добър психологически усет, като дори страничните от тях са щрихирани фино и точно. И въпреки че сюжетът на моменти допуска мелодраматично четене, режисьорът в нито един момент не си позволява да наруши чисто човешкото въздействие на филма.

Режисьорът на филма е Ф. Хенкел фон Донерсмарк. Филмът е получил Оскар и Сезар за чуждоезичен филм през 2007, нещо, което, разбира се, по никакъв начин не говори пряко за качествата му, но пък е белег за международно признание.

Krombacher

Krombacher Pils е една от най-добрите немски бири достъпни в България. Притежава подчертан и заострен хмелов вкус - благородна и деликатна горчивина, свободна от всякаква киселост. Това впрочем трябва да е характерната особеност на всички бири от типа pils, макар че малко бири, в това число и немски, го постигат. И макар това наименовоание да идва от чешкия град Пилзен, не съм опитвал чешки бири, които да притежават подобна чистота или дори абстрактност на хмеловия вкус. Последните са винаги по-плътни и балансирани, при което хмелът леко отстъпва на заден план.

В този смисъл Krombacher представлява едно наистина специфично и неповторимо удоволствие, а като за рядък аналог се сещам за една друга немска бира Jever Pils, която обаче досега не съм срещал извън Германия.

_____
Krombacher се прави от 1803г. в малкото градче Кройцтал (Kreuztal), намиращо се в Северен Рейн-Вестфалия, на около 80 km източно от Кьолн.

Back Door

Тези дни открих едно много добро британско джаз-рок трио - Back Door. Едноименният първи албум е от 1972 и е изцяло инструментален - бас, ударни и саксофон, при което парадоксално - именно басът на Колин Ходжкинсън е водещият инструмент. Повечето от парчетата са съвсем кратки - удивително живи и витални, и увличат още при първо слушане.
Ако това е задният вход (Back Door) към джаз-рока, аз бих го препоръчал и като параден.

Мислене, теглено на буксир от други функции

Това, че наивният материализъм и наивният спиритуализъм си приличат като братя близнаци в техния простоват и груб редукционизъм, е разбираемо за всеки един трезвомислещ човек. Ето един чудесен текст на Юнг, илюстриращ точно това.

Съществува още една форма на негативно мислене, която по-трудно се разпознава: теософското мислене, което днес бурно се разпространява по целия свят, може би като реакция срещу материализма на предходната епоха. Теософското мислене привидно съвсем не свежда нещата до елементарното, а ги възвисява до трансцендентни и всеобхватни идеи. [...] Достатъчно е да разгърнете коя да е теософска книга за да се потиснете от откритието, че всичко вече е обяснено и че "духовната наука" не е оставила ни една загадка. По същността си този тип мислене е също тъй негативен като материалистическия. [...] Разликата е само в това, че материализмът свежда всичко до познатата ни физиология, а теософията до понятията на индийската метафизика. [...] Двата модела са не само безплодни, но и деструктивни, защото пречат на сериозното изясняване на проблема. Чрез едно псевдообяснение те отклоняват интереса от него и в първия случай го насочват към стомаха, а във втория - към въображаемите "вибрации". Двата начина на мислене са стерилни и стерилизиращи. Негативният им характер се дължи на факта, че този начин на разсъждение е неописуемо евтин, т.е. беден на зачеваща и творческа енергия. Това е мислене, теглено на буксир от други функции.

К. Г. Юнг, Психологически типове

Ian Carr's Belladonna

Тези дни отново съм обсебен от Nucleus на Йън Кар. Фин и естествен джаз-рок, въздействащ сякаш отвътре. Музика, в която можеш да се отпуснеш без остатък.

Албумът Belladonna от 1972.

Йън Кар - тромпет и флигорна
Брайън Смит - саксофон и флейта
Алан Холдсуърт - китара
Дейв МакРей - ел. пиано
Рой Бабингтън - бас
Клайв Такър - ударни

За двете бездни

Бездната след смъртта ни изглежда далеч по-страшна от тази преди раждането ни, макар че и двете, както отбелязва Набоков, са идеално черни. Далеч по-страшна, именно поради необратимостта в потока на времето. Инверсията (или дори само еквивалентността) на страха пред двете бездни изглежда по-скоро като куриоз, поставен от разума пред страстта ни. Куриоз подобен на онзи, издигнат от Епикур навремето*, и пред който ние отново се чувстваме отчуждени от здравия си разум.

Люлката се поклаща над бездна. Заглушавайки шепота на вдъхновените суеверия, здравият разум ни говори, че животът е само зирка слаба светлина между две идеално черни вечности. В чернотата им няма никаква разлика, но в преджизнената бездна ни е присъщо да се вглеждаме с по-малък смут, отколкото в тази, в която летим със скорост четири хиляди и петстотин удара на сърцето в час. Впрочем познавах един чувствителен младеж, страдащ от хронофобия и спрямо безкрайното минало. С терзание, направо паническо, той гледаше домашния филм, заснет месец преди раждането му, и виждаше познатия си свят, същите мебели, същите хора, но си даваше сметка, че още го няма в този свят, че никой не забелязва липсата му, и това не тежи никому. Особено натрапчив и страшен бе видът на току-що купената детска количка, застанала пред вратата със самодоволната неподвижност на ковчег; количката беше празна, като че "при превръщането на времето в мнимата величина на миналото", както сполучливо се изрази младият ми читател, бях изчезнали дори костите му.

Владимир Набоков, Други брегове

* Смъртта следователно е нищо за нас, защото когато ние сме, смъртта я няма, а когато смъртта е дошла, нас ни няма.

Епикур

Roy Harper

Последните седмици съм на вълна Рой Харпър, същия Рой Харпър, комуто Led Zeppelin свалят шапки в третия си албум (Hats off to Roy Harper).
Добър фолк-рок музикант, който за съжаление и като по правило е напълно непознат в България.

Има специфичен тембър на гласа, съчетан с леко ядовито-саркастична нотка и лиричен стил на пеене. Може би най-силният му албум, с дълги и пространни композиции, почти във формата на сюити, е Stormcock от 1971.

Ето един пример:
Me and my woman

А тук един очарователен запис с Джими Пейдж:
Hangman

Подробна статия за него в Wikipedia.