Бирата Estrella Damm

Една от чудесните бири достъпни на българския пазар е Estrella Damm. Произвежда се от 1872 в Каталуния, Барселона, но е в традициите на доброто немско, или по-точно елзаско пиво, тъй като началото е поставено от елзаски емигрант в Испания - Аугуст Кюнцман Дам.
Estrella има приятен, плътен, същевременно фин и лек вкус, с меки и едва доловими стипчивост и горчивина.

Любопитното е, че наред с неизменните за класическото пиво съставки - малц, хмел и вода, Estrella съдържа също и ориз. Забелязал съм, че бирите с ориз в състава си са по-меки от обичайното, като оризът притъпява характерната горчивина  на традиционното пиво. (Изглежда тъкмо поради това немците и чехите не практикуват добавянето му).

Така че Estrella със своята плътност и мекота допринася един чудесен аспект към света на бирата.

По повод Вагнеровия Зигфрид

Снощи бях на постановка на Зигфрид в Софийската опера, третата част от тетралогията на Пръстенът на Нибелунга. Постановката и изпълнението беше на нивото на предишните две - Рейнско злато и Валкюра, и определено ме възрадва много.
Още веднъж - браво на екипа за усилията и старанията да пресъздаде нещо толкова огромно и трудно в България.

Едва сега като че ли се потопих напълно във Вагнеровата музика. Тя се развива не подобно река в коритото на определена мелодична линия, а подобно море, което приижда и се отдръпва по принципа на хармонията. Всеки персонаж или дори символен предмет си имат определен музикален мотив; не е възможно дори да се спомене нечие име, без неговия мотив да изплува, подет от някой инструмент. Мотивите и темите влизат в диалог помежду си, докато постепенно потъват обратно в изначалната музикална пра-субстанция, в която всяко отделно е всичко и обратно.

Да, определено Вагнер трябва да се слуша на живо.

Милосърдието на Тит

Милосърдието на Тит е най-малко популярната от зрелите Моцартови опери. Това обаче съвсем не се дължи на стойността й, защото тя от определена гледна точка е и най-хубавата му опера - операта с най-топла, нежна и деликатна музика. Прекрасна от началото до края, без нещо излишно. Пренебрегването й до голяма степен се дължи на предразсъдъка на музикалните историци от романтическата епоха (от 19-ти и началото на 20-ти век), които я считат за резултат от изпълняването на спешна поръчка от страна на Моцарт в според тях стерилния, а и по това време вече считан за отмиращ жанр на италианската „сериозна опера” (opera seria).

 Интересът, а и усетът към тази опера на Моцарт обаче постепенно се възражда през последните десетилетия. Доказателство за това е че, само за миналата и настоящата календарни години операта е претърпяла над 20 различни продукции с повече от 100 постановки из различни оперни къщи по света.

Милосърдието на Тит и Вълшебната флейта са двете опери, които Моцарт композира в последната година от живота си - 1791. Интересното тук е, че композиторът започва работа по Милосърдието на Тит по-късно, но притиснат от сроковете я завършва по-рано. Операта е поставена за пръв път в Прага три месеца преди смъртта на композитора, при коронацията на Леополд II, император на Свещената Римска империя, като крал на Бохемия. Първата постановка е дирижирана от самия Моцарт. Една любопитна подробност - на същата коронация се изпълнява и друго произведение на Моцарт - меса, която е дирижирана от Антонио Салиери (факт, който хвърля известна светлина върху твърдяната и хиперболизирана завист на Салиери към Моцарт).

Милосърдието на Тит е опера в две действия на италиански език, по либрето от класическия поет на opera seria Пиетро Метастазио, преработено от Катерино Мацола. Нещо, което е необичайно - Моцарт явно остава твърде доволен от работата на Мацола по текста, тъй като в личния си дневник му отдава заслугата, че благодарение неговия труд се е получила същинска опера.

Сюжетът е изцяло фикционален, макар и базиран върху няколко податки от римския историк Светоний за живота на император Тит. Ето го накратко. Предистория: Поради недоволство измежду римските граждани, Тит решава да отпрати юдейската принцеса, с която е имал връзка и да избере за жена римлянка. Първата сцена представя срещата между Вителия (дъщеря на бившия император Вителий) и безумно влюбения в нея Секст, личен приятел на императора (Тит). Вителия е имала надежди и аспирации свързани с Тит и е вбесена, че тя не е новата му избраница. Поради това тя подтиква влюбения в нея Секст да организира заговор за убийството на императора, под предлог че той е тиран и узурпатор. Секст е принуден да се бори с приятелското си чувство и съвестта си, но страстта му към Вителия надделява и той се решава да организира покушение. В това време Тит се отказва от първоначалния си избор на съпруга – Сервилия, сестрата на Секст и любима на Аний (приятел на Секст), поради това, че тя чистосърдечно му признава, че сърцето й принадлежи на друг (а именно на Аний). Възхитен от искреността й, Тит великодушно я освобождава от всякакъв ангажимент към него и тогава насочва избора си към Вителия. Когато Вителия шокирана научава, че тя е новата избранница за императрица вече е твърде късно, за да спре Секст. Същата нощ, опитът за покушение срещу императора е неуспешен, а Секст е заловен и осъден на смърт от сената като изменник. Тит все още не желае да повярва, че организатор на заговора е именно близкият му приятел. В разговора насаме с него, той изисква искреност. Секст обаче е твърдо решен да прикрие Вителия и единственото, което казва в разкаянието си, е, че е готов да поеме вината си. Тит е огорчен от притворството на бившия си приятел и това допринася за решението му да приеме нежеланата роля на строг и безсърдечен властник, потвърждавайки присъдата над Секст. В себе си обаче той си пожелава да бъде отминат от този товар, признавайки си, че държи да бъде запомнен от другите не със строгост, а с милосърдие (clemenza). В това време самата Вителия е разкъсвана от угризения и измъчвана от това, което предстои - да стане съпруга на Тит и императрица в деня на екзекуцията на верния й до смърт Секст. Тогава тя се решава да признае публично пред самия Тит, че е именно тя стои в основата на заговора срещу него и да поеме вината си. Тит е потресен от това ново разкритие и когато всички очакват мъст, се случва неочакваното – той се отказва от натрапваната му сякаш от съдбата жестокост и дарява милост. Ето и част от последните му думи, с които той дарява свобода на всички, въвлечени в заговора:

Изглежда, звездите заговорничат 
да ме превърнат напреко мен самия в жесток. 
Не, няма да им отдам този триумф, 
добродетелта ми е готова да се бори. 
Нека видим, кое ще се окаже по-трайно – 
вероломството на другите 
или собственото ми милосърдие. 

Както се вижда и либретото е чудесно, не само музиката. Получила се е невероятна сплав, Моцарт е описал образите фино - с внимание и разбиране. Музиката е изключително богата – драматично наситена и същевременно изчистена, олекотена. Така се получава, че операта се обогатява с всяко ново слушане – откриват се все нови и нови детайли.

Любов: респект и унижаване

Това е част от един чудесен, сравнително ранен текст на Фройд, в който той не е толкова загрижен да представи себе си като медик, колкото като безпристрастен анализатор на един по-скоро културен феномен. Текст, хвърлящ светлина върху известни странности в избора на сексуален обект от страна на мъжа.

'Само по себе си любовното поведение на мъжа в днешния цивилизован свят носи белезите на психичната импотентност. При много малко от образованите мъже нежната и чувствената (страстна) линия са слети както трябва; почти винаги в сексуалните си действия мъжът се чувства притеснен от респекта към жената и разгръща пълната си потентност едва когато има пред себе си унизен сексуален обект, което от своя страна се дължи на обстоятелството, че в сексуалните му цели се включват перверзни компоненти, които той не смее да задоволи във връзката си с уважаваната от него жена. Той получава пълно сексуално удоволствие, само когато без всякакви задръжки може да се отдаде на задоволяването на сексуалните си нужди, нещо което не се осмелява да направи [с идеализирана от него жена]. Оттук и неговата потребност от унижен сексуален обект, от жена която в етично отношение да стои по-долу от него, от която не бива да се очаква естетично двоумене. На такава жена той с най-голямо удоволствие отдава пълната си сексуална сила, макар че нежността му изцяло принадлежи на друга, стояща по-високо. [...]


 Макар да звучи странно и даже парадоксално, все пак трябва да се каже, че за да бъде наистина свободен в любовния си живот, а с това и щастлив, мъжът трябва да е преодолял респекта към жената и да е свикнал с представата за кръвосмешение с майката и сестрата. Всеки, който се подложи на сериозна самопроверка по отношение на това изискване, несъмнено ще открие, че дълбоко в себе си оценява сексуалния акт като нещо унизително, което го опетнява и омърсява не само телом.  [...]


При жената за разлика от мъжа почти не се забелязва потребност от унижаване на сексуалния обект. Това положително е във връзка с факта, че тя по правило не е в състояние подобно на мъжа да надценява сексуалния обект.'

Зигмунд Фройд, За унижаването в любовния живот

Талантът като болест и ...

... творчеството като терапия:

Талантът болест е разбрах -
от порива му боледувам;
света творях да се лекувам,
света творейки, оздравях.

Хайнрих Хайне

Перголези

Джовани Батиста Перголези (1710 - 1736) е италиански бароков композитор творил в Неапол. При все че почива ужасно млад (на 26 години), той оставя след себе си много прекрасна музика (много и в екстензивен и в интензивен план).

На първо място това са религиозните му произведения. Едно от тях - Stabat Mater, е сред най-красивите и най-често изпълняваните произведения в жанра, аранжирано от множество други композитори, сред които и Йохан Себастиан Бах.

Перголези е и автор на десетина опери. Особено известни са комичните му опери, с които той до голяма степен задава облика на италианската opera buffa. Най-често изпълняваната - краткото интермецо La Serva Padrona (Слугинята господарка, 1733) е същински музикален бисер от началото до края. Тази опера предизвикала в средата на 18-ти век в Париж истински фурор - така наречения Спор на буфоните, при който множество френски писатели от кръга на енциклопедистите се обявяват в подкрепа на италианския музикален стил, против маниерния и скован стил на френските дворцови композитори като Люли и Рамо. Особено ентусиазиран привърженик на музикалния стил на Перголези е бил Жан-Жак Русо (самият композира няколко опери).

От друга страна Перголези е автор и на известен брой инструментални творби, като най-често изпълнявани са концерти за цигулка и флейта и сонатите му за цигулка.

Музиката на Перголези се отличава с една особена плавност на мелодиката и деликатност на хармонията, при което чувството за музикална лекота е свободно от всякаква натрапчивост.

Чуйте:
Stabat Mater (солисти: Сабина Пуертолас и Вивика Жьоно)
и пак
Stabat Mater (солисти: Катя Ричарели и Лучиа Валентини)

Из Serva Padrona в очарователното изпълнение на младата българка Соня Йончева (дуетът е с Фурио Дзанаси)
Stizzoso, mio stizzoso
Lo conosco a quegli occhietti

Из L'Olimpiade със Симоне Кермес
Mente dormi, amor fomenti

Бира, глад и чистосърдечие

Ето какво може да се случи, когато човек е на две бири, не се е хранил отдавна и е с чисто сърце:

Пиян и развълнуван вървях по улицата, запретнал ръкави. Ликувах от радост, че ще мога да срещна Юлаяли честен и неопетнен, да я погледна право в очите; не усещах никаква болка, мислите ми бяха чисти и ясни, сякаш главата ми блестеше на раменете направена само от светлина. 

Кнут Хамсун, Глад

А Кнут Хамсун наистина е голям майстор, пишейки, той възвежда двата субпродукта, наречени външен и вътрешен свят, до тяхното изначално единство наречено - преживяване.

Метрополис с жива музика

Снощи гледах за пръв път Метрополис (1927) на Фриц Ланг, на голям екран, пълната версия, с впечатляващия съпровод на немския пианист Маркус Хорн в кино Люмиер.

Невероятна визия - този филм може да се разглежда като едновременно субтилна и грандиозна апология на експресивността на човешкото лице и пластичността на човешкото тяло в контраст спрямо монотонния свят на машините.
Иначе елементите от сюжета е добре да се разбират изцяло алегорически, защото буквалният прочит на някои сцени не би разкрил нищо друго освен плакатна мелодраматичност. Социалното и теоретично послание: "Посредникът между мозъка и ръцете трябва да е сърцето" също не бива да бъде оставяно само на себе си, защото сладникавият му патос може да се види най-вече като друг подтик да се градят утопии. Впрочем идеята явно е на съпругата на Фриц Ланг - Теа фон Харбоу - филмът е правен по неин текст.

Иначе конкретно за музиката. - Музикалният съпровод обогатяваше по чудесен начин визуалната експресия. Стилово музиката беше неокласика, в съчетание на тематични и импровизационни елементи (по подобие соловите концерти на Кийт Джарет). Емоционално наситена в преходните и кулминационни пасажи на филма. Пианистът Маркус Хорн просто се раздаде, този човек не си даде почивка близо три часа от началните до финалните надписи.

Очакване и страх

Очакващият е в състояние, в което той не е попаднал случайно и в което той се чувства не напълно чужд, а същевременно го продуцира сам. Израз на един такъв копнеж е страхът; защото в страха се оповестява онова състояние, навън от което очакващия го тегли и то се оповестява тъкмо поради това, че самият копнеж не е достатъчен да го спаси.

Киркегор, Понятието страх, глава 2, § 1,

В тези думи на Киркегор се оповестява бъдещето като основна дименсия на времето.

"Идоменей" на Моцарт

Последните две седмици съм се отдал на Идоменей на Моцарт. Вече изгледах три различни постановки и изслушах два аудио записа на операта и съм наистина обладан от нея.

Идоменей се счита за първата зряла опера на композитора, завършена е през 1781, когато Моцарт е бил на 25. Операта е на италиански език и е в традициите на италианската opera seria (сериозна опера), а либретото е на Джамбатиста Вареско, който като 20 години по-възрастен от композитора се е възмущавал от неговите непрестанни изисквания за промени и съкращения в текста. Но Моцарт както винаги е бил обзет от идеята за пълен синтез на музика и текст.

Идомоней в мелодично отношение може би не е толкова бляскава, колкото по-късните Моцартови опери, но в нея звучи особена драматичност, която по специфичен начин се съгласува с моменти на деликатен лиризъм. Като цяло операта носи усещането за потапяне в един строг и в определен смисъл аскетичен, мъжки свят, макар че в нея има две основни женски роли (Илиа и Електра), а и ролята на Идамант, сина на Идомоней е писана първоначално за 'сопрано кастрато', поради което и понастоящем се изпълнява от жени; (има и версия, в която ролята е пренаписана за тенор).

Сюжетът е организиран около мита за Идоменей, царя на Крит, който при завръщането си от Троянската война, е преследван от гнева на Посейдон (в операта римския вариант - Нептун). Идоменей в замяна на спасението си дава обет на морския бог да принесе в жертва първото живо същество, което срещне на сушата. Това се оказва синът му Идамант, който от своя страна е дълбоко възрадван да открие баща си жив и същевременно поразен от студенината, с която той отвръща на радостта му. Друг елемент от сюжета е, че Идамант е свързан със споделена, но все още непризната любов с пленената троянска принцеса Илиа, и ревнуван от влюбената в него Електра, дъщерята на Агамемнон. Когато Идамант разбира за обета на баща си, той е готов да легне под жертвения нож за да спаси Крит от гнева на Нептун, а Илиа е готова да сподели съдбата му. Преди жертвоприношението се чува глас свише, който освобождава Идоменей от обета му и го задължава единствено да отстъпи трона си на влюбената двойка. Преди тържествения хор, единствената нещастна е Електра, чийто гърди са разкъсвани от Евменидите и чиято мъчителна ария (и като изпълнение) представлява един от най-силните моменти в операта.

Арията на Електра D'Oreste, d'Ajace, откъси, в изпълнение на
Хилдегард Беренс
Ана Нетребко
Аня Хартерос
Симоне Кермес

И арията на Идомоней Fuor del Mar, в изпълнение на
Рамон Варгас

Фархади

Наскоро с Ваня гледахме последните два филма на иранския режисьор Асгар Фархади – За Ели (About Elly) (2009) и Раздяла (A Separation) (2011).
Наистина стойностно кино. Ако се замислиш, всичко е изпълнено майсторски – актьорска игра, диалози, работа на камерата – всеки нюанс и детайл си е на мястото, в едно завършено цяло, но акцентът не пада никъде тук – филмът е невероятно органичен и тече чисто и просто като разказ на история. Тук е същинското майсторство на Фархади – историята като че се разказва от само себе си, автор и разказвач сякаш няма, гледащият директно е повлечен във филма.

Толкова майсторско кино, което привидно изобщо не тематизира самото себе си било като изкуство, било като наратив, в днешния ден на симулакрумите е наистина чудо.

За безалкохолната "бира"

Между безалкохолната „бира” и същинската бира (като изключим наличието или не на алкохол) има две големи прилики и една решаваща всичко разлика. Първата прилика е в суровините: безалкохолната бира се произвежда (в добрия случай) също така от малц, хмел и вода, както и същинската. Втората прилика е във външния вид: безалкохолната бира може да има същия бистро жълт цвят и може да дава същата обилна пяна като класическата, дотам че те да са неразличими с просто око. Тук някой би могъл да попита: е какво повече можем да очакваме от едно истинско пиво? Единственото, което остава да очакваме, е една-единствена, но всъщност драматична за бъденето бира подробност – а именно вкусът. Да, защото какъв е смисълът да се пие „бира”, която съвсем няма вкус на бира?!? А точно такъв е случаят с безалкохолната. Като цяло тя представлява едно неопределено на вкус, леко сладнящо питие, в което евентуално могат да се доловят някакви странни привидно плодови или фруктозни оттенъци. Нямам представа какъв е произходът на последните, но те могат да се усетят изрично в Clausthaler, една от най-разпространените и популярни марки безалкохолни „бири” в света.
В този смисъл безалкохолната „бира” може да бъде препоръчана единствено на любителите на отвари и студени чайове, които обаче едва ли биха оценили еднозначно като предимство наличието на пяна и отсъствието на ярък плодов привкус.

Единствената безалкохолна „бира”, която съм опитвал и която като че ли има свой собствен характер, е тази на Oettinger. Странното и специфичното при нея е, че леко сладнящият и като че ли далечно плодов вкус, който може да се усети у някои от събратята й, е тук заменен с почти абстрактен меден привкус. Нямам представа дали класическата медовина се отпива като нещо подобно, но безалкохолната Oettinger има вкус на освежаващо „медено” питие, при това без никаква натрапчива сладост. Това я превръща в напитка, която си струва да бъде отпивана сама за себе си, без да има нещо сходно на вкус със същинската бира, освен привидностите на външния вид.

__________
Безалкохолната „бира” обичайно се произвежда от класическа алкохолна бира, която се вари допълнително и като се използва обстоятелството, че алкохолът има по-ниска температура на кипеж от водата и той бива отвеждан като отделна фракция. Заедно с това за съжаление се отвежда и същинския дух, spiritus, на бирата.

За Бакхус, Моцарт и виното

Един тематичен поздрав в прослава на Бакхус и виното от ... Моцарт.

Операта е Отвличане от сарая, дуетът е между Осмин и Педрийо и носи емблематичното име и на латински и немски: Да живее Бакхус! - Vivat Bacchus! Bacchus lebe!

Моцартовият Дон Жуан

Животът на Дон Жуан е цялата сила на чувствеността, която се ражда в страх, самият Дон Жуан е този страх, но този страх е именно демоничното желание за живот. След като Моцарт е създал по такъв начин Дон Жуан, животът му се разкрива пред очите ни в танцуващите цигулкови тонове, в които той се носи с игрива лекота над пропастта. Както камъкът хвърлен косо над водата, подскача известно време над нея и в момента, в който загуби скорост, мигновено потъва в дълбините, така и Дон Жуан танцува над пропастта, ликуващ в отредения му краткотраен срок.

Киркегор, Или - или

Арията на Дон Жуан - Fin ch'han dal vino.


Ако запитаме кой е най-епичният момент в операта, отговорът е лесен и недвусмислен - това е втората ария на Лепорело, списъкът на прелъстените. [... Тук имаме] пример колко буквално трябва да се взимат думите , че Дон Жуан е всеприсъстващ в операта, тъй като най-ефикасният начин да изтъкнем това обстоятелство е да обърнем внимание, че дори когато го няма, той присъства. [...] Лепорело е изцяло грабнат от живота който описва, той забравя себе си в Дон Жуан.

Киркегор, Или - или

Арията на Лепорело - Madamina, il catalogo è questo

Бирата Oettinger

Oettinger е една от най-разпространените немски бири в България, а и по света. И една от най-евтините. Някой би казал, че евтин продукт се получава винаги за сметка на качеството. Това обаче не важи точно за Oettinger. При тях евтиният продукт се получава най-вече за сметка на рекламата - категорична стратегия на фирмата е да не се влагат никакви пари в реклама. Резултатът е нелоша бира на доста ниска цена, достъпна в почти цял свят.

Oettinger предлагат множество разновидности - но най-разпространени са в кутийките: Pils, Export и Hefe-Weissbier. Сравнително по-добри са пилзенският тип и бялата естествено мътна - трудно е да се намери друго бяло пиво с подобно съотношение на качество и цена.
______
Oettinger се прави в малкото баварско градче Йотинг (всъщност по-правилно е да се произнесе Ьотинг (Oetting)), на стотина km източно от Мюнхен. Произвежда се още от 1731 насам, но пивоварните традиции в района могат да се проследят чак до 1333. Понастоящем поради огромната продукция Oettinger се произвежда и в още няколко пивоварни из цяла Германия. От 2004 насам тя е най-продаваната марка немска бира по света.