Последният филм на Михаел Ханеке ("Бялата лента",
Das weisse Band), макар и доста по-различен от останалите негови филми, които съм гледал, е отново от висока класа. Решен в черно-бяла стилистика, с особен дистанциран и същевременно взиращ се в лицата на персонажите поглед, той се въздържа да съди, да категоризира, да внушава. Това, съчетано с изключителната игра на актьорите (нещо, което важи с особена сила за детските образи) води до това, че зрителят забравя за фикцията и при все че е отстранен чрез трезв и внимателен поглед от случващото се, е въвлечен в него изключително в качеството си на човешко същество.
