Ercole sul Termodonte

Един от най-добрите записи на барокова опера - диригентът и цигуларят Фабио Бионди прави Херакъл в Термодон* от Вивалди.

Чудесни изпълнители, брилянтно музициране, размах и страст - слушам този запис от три месеца насам и не мога да му се насладя.

Преценете сами: Ercole sul Termodonte


* Термодон е земята на амазонките, а войната в операта завършва с любов.

За името на барока

Предполага се, че думата барок идва от португалската дума barroco, която означава перла с неправилна форма.

И наистина в барока има определена несъразмерност - в него и най-незначителното нещо може да се се представи с определено достолепие, а от друга страна и най-величественото нещо може да се представи удавено в преизобилие от форми и орнаментика.

'Амур' на Ханеке

Най-новият френски филм на австрийския режисьор Михаел Ханеке - Amour - който междувпрочем вероятно е и най-награждаваният филм за последната година, е от този тип филми, които непринудено биват определяни като "тежки". Всъщност не по-малко непринудено би било да се каже, че е колкото тежък, толкова и силен.
Филмът задава един до такава степен невероятен баланс между изкуство и сякаш безизкусен реализъм, че всяка дума или коментар биха рискували да го разрушат.

Затова единственото, което бих си позволил да добавя, е не по отношение на филма, а по отношение на режисьора. Ако искрено се запитам в себе си, кои кинотворци си струва да се споменат като най-големите живи режисьори на нашето време, тогава бих избрал Ханеке и Л. фон Триер.

_________
* Мои думи за по-предния филм на Ханеке: Бялата лента.

Английски етимологически речник

От няколко месеца насам ползвам този английски етимологически речник онлайн и все още искрено му се радвам. Жалко е, че на български няма, а и в близко бъдеще едва ли ще е възможно да има, някакво дори бледо подобие на такъв речник онлайн.

Има нещо омайващо в произхода на думите и в метаморфозите на техния смисъл. А този речник, както и би трябвало да бъде, проследява произхода на някои думи още от общия индо-европейски корен, като дава паралели със сродни думи дори в далечни по родство на английския езици.

А и от друга страна самият английски език е много синкретичен език. Страшно е любопитно да се наблюдава как са насложени двата му основни пласта, от една страна англо-саксонския му произход, който го сродява с групата на германските езици, а от друга страна решителното влияние на средновековния френски, наложено след норманското нахлуване на острова предвождано от, ако пожелаете Гийом, или пък Уилям, или пък Вилхелм Завоевателя.

Впрочем наскоро ми се отдаде да чуя как звучи поезията на Чосър с оригинално произношение (от 14-ти век) - има някаква странна и съвсем не мека напевност, която, извън паралелите със съвременния британски английски, напомня далечно на някакъв резервиран вариант на френския.

Анджело Брандуарди

Тези дни открих един добър италиански фолк(-рок) музикант - Анджело Брандуарди (Angelo Branduardi). Цигулар по образование, музиката му представлява приятна сплав от италианска канцонета и ренесансова и барокова баладичност. Албумите му, които си струват и в които има  живец, са от края на 70-те (1976,-77, -79). В по-късните му албуми той изглежда съвсем залита към поп-музиката.

Ето два симпатични примера от добрите му времена:

La Serie dei numeri

Ballo in Fa diesis Minore - текстът на песента е с референции към средновековния "танц със смъртта" (danse macabre), оттам и кадрите и съответната визия.

Фройд и аскетизмът в християнството

Не съм предполагал, че Фройд, от една страна като учен, който се самоосъзнава като медик, а от друга страна като евреин, би могъл да се яви ценител на аскетичното течение в християнството. И все пак Фройд е много повече и от двете.

Лесно може да се установи, че психичната стойност на потребността от любов спада веднага щом са осигурени удобства за нейното задоволяване. За да се активизира либидото, необходима е някаква пречка и където естествените съпротивителни сили са недостатъчни, хората във всички времена са включвали конвенционални съпротивителни сили, за да се наслаждават на любовта. Това важи както за индивидите, така и за народите. В периодите, когато задоволяването на любовта не среща пречки, както например по време на залеза на античната култура, любовта се обезценява, животът опустява, и за да се възстановят крайно необходимите афектни стойности, са нужни силни реактивни образувания. В тази връзка може да се твърди, че аскетичното течение в християнството създаде такива психични оценки за любовта, каквито езическата древност не можеше никога да й даде. 

Зигмунд Фройд

Тук може би е добре да се спомене в съгласие с горното, че отсъствието на интериоризирани съпротивителни сили срещу непосредственото задоволяване на либидото в днешния ден от една страна, и целенасочената демонстрация на еротиката в публичното пространство от друга, е един от симптомите за „обезценяването на любовта” и „опустяването на живота”, за които Фройд говори.

Разказвачите и историите от "Декамерон"

В Декамерон на Бокачо десет души в продължение на десет дни разказват по една история на ден и така се получава хубавото и окръглено число от сто истории. И тъй като трудно може да се открие друго представяне на разказвачите освен онова, което всеки един от тях получава чрез духа на разказаното от него, хубаво е да се фиксира това отношение, което е определящо както за разказвачите, така и обратно от тях - за историите.

Ето собствено съответствието между разказвачите и историите. Арабските цифри бележат последователността на разказвачите в съответния ден. Звездичката обозначава кой пее канцонетата, а знакът за параграф - кой е избран за кралица или крал на дискусията.

Разказвач	Д Н И
	I	II	III	IV	V	VI	VII	VIII	IX	X
Панфило	1	7	4	6	1	5	9	2   *	6	9  §
Неифила	2	1	9  §	8	5	4	8	1	4    *	1
Филомена	3	9  §	3	5	8	1	7   *	6	1	8
Дионео	4	10	10	10	10  *	10	10    §	10	10	10
Фиамета	5	5	6	1	9      §	6	5	8	5	6   *
Емилия	6    *	6	7	7	2	8	1	4	9       §	5
Филострато	7	2	1	9  *  §	4	7	2	5	3	3
Лаурета	8	4	8    *	3	7	3	4	9       §	8	4
Елиса	9	8	5	4	3	9   *  §	3	3	2	2
Пампинеа	10     §	3    *	2	2	6	2	6	7	7	7

Оттук нататък следва четенето.

Картината: Разказ от Декамерон (1916) на един от английските прерафаелити - Джон Уилям Уотърхаус.

Минойците

Минойската цивилизация обичайно се определя като първата и най-древна европейска цивилизация. Но с какво тя е тъй очарователна и различна в сравнение с останалите древни цивилизации, и по-конкретно тези на Златния полумесец (Месопотамия, Египет, Леванта), които не само чисто географски, но и в определен смисъл и културно бихме могли да наречем азиатски? Ето някои белези:

 1. Ведрото жизнеутвърждение, което струи от образите й, отсъствието на всякакви сцени на насилие, неглижиране на войната и оръжията. Единствените опасни практики, за които свидетелстват минойските фрески, са игрите по прескачане на бикове – едно откровено честване на надмогването.
2. Отсъствие на култ към образа на владетеля, на властника. Минойската култура изглежда е концентрирана около общностния живот, съсредоточена е върху общностните празненства, тайнства, процесии.
3. Ведро съжителство на сакрално и профанно. Отсъства институционализиране на свещеното, отсъстват данни за жречески касти, отсъстват белезите на взаимопроникване на религия и власт. Религиозните ритуали изглежда са се извършвали на открито.

***
Минойската цивилизация се заражда на остров Крит около 30 век (третото хилядолетие) преди Новата ера. Разцветът й (т.нар. Дворцов период) се датира обикновено от 19 до 15 век пр. Хр. (Само за сравнение - Троянската война се датира около 12 век, композирането на епоса за нея Илиадата – около 8 век, Гръко-персийските войни са през 5 век). Т.е. минойската цивилизация в своя апогей предхожда всяка позната цивилизация по европейските земи, в това число и най-древната форма на гръцката цивилизация – Микенската, с повече от половин хилядолетие. При все това може да се проследи определена приемственост между минойската и микенската култури – сричковите писма Линаер A и В (при които повече от една пета от символите съвпадат), стилистични прилики в образци на изкуството, археологически данни за по-късно съжителство на двете култури на остров Крит. Самият Омир в 'Каталога на корабите' от Илиада, изброявайки различните народи обитаващи остров Крит от епохата на Троянската война споменава за т.нар. "етеокрити" (т.е. същински критяни), под които вероятно се има предвид автохтонното минойско население, отпреди елинското нахлуване на острова.

Минойската цивилизация е открита от английския археолог Артър Еванс в началото на 20 век при разкопките на това, което в последствие става известно като двореца Кносос в Крит. Кръстена е на името на митологичния цар Минос от Крит, известен в античния свят с репутацията на мъдър законодател и съдия.

Минойците са използвали два типа писменост - т.нар. Критско йероглифно писмо и сричковото писмо Линеар А (все още наразчетени). Били са превъзходни мореплаватели - археологически са засвидетелствани търговски връзки на минойците с Египет от периода на Старото царство и с древните крайбрежни левантински градове). Били са добри архитекти и строители – т. нар. Минойски дворци представляват сложна система от свързани помежду си закрити помещения, около открит вътрешен двор. Били са майстори на изобразителното изкуство – сградите им са били окрасени с очарователни цветни фрески, със светъл и ведър характер, в ярък контраст спрямо мистифициращите изображения на Изтока.

***
Все още се дискутира какъв език стои зад двете форми на минойската писменост. Най-вероятно това е индо-европейски език, различен от гръцкия. Етническата база на Минойската цивилизация също остава проблематична. Много е вероятно минойците да не преставляват хомогенен етнос, а в основата да стоят различни етнически групи, обитавали Крит през епохата на ранния халколит.

***
Едно уточнение – за "цивилизация" със собствен културен облик може да се говори едва в бронзовата епоха, при това най-вече при общество развило свой тип писменост. В по-ранната каменна епоха отсъствието на писменост, простия вид на сечивата, геометричните шарки на керамиката и стандартния вид на погребалните ритуали не може да даде достатъчно индикации за етническо, а още по-малко за културно своеобразие.

Малкият Моцарт

 

Днес попаднах на този деликатен и малко известен портрет на Моцарт като дете от френския художник Жан-Батист Грьоз (1725- 1805).
Портретът е възхитителен, още повече че така контрастира със стандартните, официозни изображения на Моцарт, предмет на толкова репродукции.

Детската мекота на чертите е съчетана с една почти преждевременна откритост и задълбоченост, загатваща дори меланхолия.
И наистина, детето не бива да се рисува като възрастен.

Поезия или история?

Поезията е по-философска и по-извисена от историята.

Аристотел, Поетика

Аристотел е прав, че поетът обхваща далеч по-широк регион от мислимото в сравнение с историка. Поетът се интересува не само от действително случилото се, но и от възможното.

Да вземем например Жулиен и Матилда (дьо Ла Мол) от 'Червено и черно'. Те са толкова замайващо действителни, именно защото са възможни.

Refugees

Refugees (Бежанци) е една от ранните песни на VdGG. И в композиционно отношение една от най-простите.
Настроението витае, мисля си, около подобна картина - движим се в неопределена посока и знаем единствено, че не трябва да спираме.  Спътниците ни остават странно и заедно с това примамващо анонимни.
И вероятно дойде ли време за почивка, вече ще сме твърде уморени да се взираме. Животът някак си ще е свършил.

Ето едно прекрасно късно изпълнение на Питър Хамил, което звучи зряло в сравнение с младежкото и поради това още по-меланхолично. И драматично: Refugees.

West is Mike and Susie,
West is where I love, 
West is refugees' home.

Запад е Майк и Сузи
запад е, където обичам,
запад е домът на бежанците.

И запад си остава само посока.

P.S. Майк и Сузи са съквартиранти на Хамил.

Кристоф Вилибалд Глук

Хубавата музика винаги се открива лично, никой не е в състояние да я открие вместо нас. Преди половин година открих Глук.

Кристоф Вилибалд Глук  /C. W. Gluck/ (1714 - 1787) - голям немски композитор от епохата на ранния класицизъм. Също така и един от най-големите реформатори в оперния жанр - довежда музикалната форма и драматичното съдържание до нова степен на единство. Работил е главно във Виена и за кратко в Париж. Всичките му опери са на италиански или френски, върху класически митологични теми. Сред най-известните от тях са 'Орфей и Евридика', 'Алцеста', 'Ифигения в Таврида'.

В оперите на Глук има деликатност и сдържаност, особен вид благородна простота.  Без да са тежки за изпълнение, в тях винаги звучи искреност. Тъкмо в това е и една част от въздействието им. Глук повлиява пряко на Моцарт - това, струва ми се, може да се чуе в 'Идоменей'.

Едно чудесно изпълнение от френската версия на Орфей и Евридика на българката Веселина Кацарова - J'ai perdu mon Eurydice.

Впрочем Веселина е невероятна като Секст в 'Милосърдието на Тит' на Моцарт. Просто най-добрата.

И още малко Глук: Орфей (Магдалена Кожена) срещу фуриите в Подземното царство.

Пармската Чертоза

Известният роман на Стендал, чийто действие се развива в Пармското херцогство в Италия малко след края на Наполеоновите войни, е известен на български под заглавието Пармският манастир. На френски обаче заглавието гласи малко по-различно: La Chartreuse de Parme. Френската дума chartreuse (произнася се шартрьоз) означава манастирски комплекс на ордена на картузианците,  тъй като първият такъв е основан в едноименната местност Шартрьоз, недалеч от Гренобъл. В италианския език думата е преминала като certosa (чертоза) и отново обозначава картузиански манастир.
Манастирът, за който става дума в романа на Стендал, се намира недалеч от Парма и собствено се нарича Чертоза ди Парадиня (виж снимката). Построен е през 14 век.

P.S. Струва си да се отбележи, че думата чертог (мн.ч. чертози) в българския има съвсем друг произход и вероятно идва от персийски.

***

Впрочем романът е чудесен - замайващ, ентусиазиращ; персонажите са разгърнати с психологическа дълбочина, просто е задължителен за четене. Единствено само краят му е твърде бароков, или по-точно да кажа - претрупан.

Любов и лекосърдечие

Любовта ми с течение на времето от само себе си отслабна дотолкова, че сега изпитвам само приятното чувство, което тя предлага на онези, които не се впускат в дълбоките й води.
...
Нека те [дамите] благодарят на Амур, който, като ме освободи от своите окови, ми позволи да се погрижа за тяхното развлечение.

Джовани Бокачо, Декамерон, Встъпление

Досега не бях срещал такова лекосърдечно и донякъде снизходително отношение към любовта. И все пък в него има нещо много ценно, защото дълбоко вътре прозира нотка самоирония.

Карл Смели

Попаднах на тази чудесна картина на швейцарския художник Йожен Бюрнан, изобразяваща бягството/отстъплението на бургундския херцог Карл (Шарл) Смели след битката при Грандсон. Картината за мен е обаятелна, защото съчетава по много синкретичен начин приказност и реализъм. И добавя дълбок психологически контраст, защото ако конниците от свитата панически бягат, самият Карл, на половин конска дължина пред останалите, гордо отстъпва, решен, че тази битка няма да е последната. И наистина, Карл загива само година по-късно в битката при Нанси (1477).