За дивите ягоди

„Поляната с дивите ягоди” /Smultronstället/ (1957) е може би най-благият и нежен филм на Бергман (колкото и подобни определения да са несъвместими с неговия стил). И парадоксално спрямо заглавието, това е филмът на Бергман за пътя. Пътя навън в света и пътя в себе си, из собствените ти страхове, блянове и опустошения. И онова, което съхранява външния път да не изпадне във формално пътуване, а вътрешния - в лутане без посока, е топията на една поляна, в която миналото и настоящето се засрещат и където може да се преоткрие чистотата и прямотата на началото.

Не съм гледал друг филм, в който външните и вътрешните срещи да са така преплетени в единно повествование, така щото всеки елемент от външния опит да е елемент от вътрешния и обратното. Не съм гледал друг филм, който да е посветен на края на жизнения път и да е така същевременно силно филм за началото.