18 декември 2012

Минойците


Минойската цивилизация обичайно се определя като първата и най-древна европейска цивилизация. Но с какво тя е тъй очарователна и различна в сравнение с останалите древни цивилизации, и по-конкретно тези на Златния полумесец (Месопотамия, Египет, Леванта), които не само чисто географски, но и в определен смисъл и културно бихме могли да наречем азиатски? Ето някои белези:

 1. Ведрото жизнеутвърждение, което струи от образите й, отсъствието на всякакви сцени на насилие, неглижиране на войната и оръжията. Единствените опасни практики, за които свидетелстват минойските фрески, са игрите по прескачане на бикове – едно откровено честване на надмогването.
2. Отсъствие на култ към образа на владетеля, на властника. Минойската култура изглежда е концентрирана около общностния живот, съсредоточена е върху общностните празненства, тайнства, процесии.
3. Ведро съжителство на сакрално и профанно. Отсъства институционализиране на свещеното, отсъстват данни за жречески касти, отсъстват белезите на взаимопроникване на религия и власт. Религиозните ритуали изглежда са се извършвали на открито.

***
Минойската цивилизация се заражда на остров Крит около 30 век (третото хилядолетие) преди Новата ера. Разцветът й (т.нар. Дворцов период) се датира обикновено от 19 до 15 век пр. Хр. (Само за сравнение - Троянската война се датира около 12 век, композирането на епоса за нея Илиадата – около 8 век, Гръко-персийските войни са през 5 век). Т.е. минойската цивилизация в своя апогей предхожда всяка позната цивилизация по европейските земи, в това число и най-древната форма на гръцката цивилизация – Микенската, с повече от половин хилядолетие. При все това може да се проследи определена приемственост между минойската и микенската култури – сричковите писма Линаер A и В (при които повече от една пета от символите съвпадат), стилистични прилики в образци на изкуството, археологически данни за по-късно съжителство на двете култури на остров Крит. Самият Омир в 'Каталога на корабите' от Илиада, изброявайки различните народи обитаващи остров Крит от епохата на Троянската война споменава за т.нар. "етеокрити" (т.е. същински критяни), под които вероятно се има предвид автохтонното минойско население, отпреди елинското нахлуване на острова.

Минойската цивилизация е открита от английския археолог Артър Еванс в началото на 20 век при разкопките на това, което в последствие става известно като двореца Кносос в Крит. Кръстена е на името на митологичния цар Минос от Крит, известен в античния свят с репутацията на мъдър законодател и съдия.

Минойците са използвали два типа писменост - т.нар. Критско йероглифно писмо и сричковото писмо Линеар А (все още наразчетени). Били са превъзходни мореплаватели - археологически са засвидетелствани търговски връзки на минойците с Египет от периода на Старото царство и с древните крайбрежни левантински градове). Били са добри архитекти и строители – т. нар. Минойски дворци представляват сложна система от свързани помежду си закрити помещения, около открит вътрешен двор. Били са майстори на изобразителното изкуство – сградите им са били окрасени с очарователни цветни фрески, със светъл и ведър характер, в ярък контраст спрямо мистифициращите изображения на Изтока.

***
Все още се дискутира какъв език стои зад двете форми на минойската писменост. Най-вероятно това е индо-европейски език, различен от гръцкия. Етническата база на Минойската цивилизация също остава проблематична. Много е вероятно минойците да не преставляват хомогенен етнос, а в основата да стоят различни етнически групи, обитавали Крит през епохата на ранния халколит.

***
Едно уточнение – за "цивилизация" със собствен културен облик може да се говори едва в бронзовата епоха, при това най-вече при общество развило свой тип писменост. В по-ранната каменна епоха отсъствието на писменост, простия вид на сечивата, геометричните шарки на керамиката и стандартния вид на погребалните ритуали не може да даде достатъчно индикации за етническо, а още по-малко за културно своеобразие.

11 декември 2012

Малкият Моцарт

 
Днес попаднах на този деликатен и малко известен портрет на Моцарт като дете от френския художник Жан-Батист Грьоз (1725- 1805).
Портретът е възхитителен, още повече че така контрастира със стандартните, официозни изображения на Моцарт, предмет на толкова репродукции.

Детската мекота на чертите е съчетана с една почти преждевременна откритост и задълбоченост, загатваща дори меланхолия.
И наистина, детето не бива да се рисува като възрастен.

05 декември 2012

Поезия или история?


Поезията е по-философска и по-извисена от историята.

Аристотел, Поетика


Аристотел е прав, че поетът обхваща далеч по-широк регион от мислимото в сравнение с историка. Поетът се интересува не само от действително случилото се, но и от възможното.

Да вземем например Жулиен и Матилда (дьо Ла Мол) от 'Червено и черно'. Те са толкова замайващо действителни, именно защото са възможни.

19 ноември 2012

Refugees


Refugees (Бежанци) е една от ранните песни на VdGG. И в композиционно отношение една от най-простите.
Настроението витае, мисля си, около подобна картина - движим се в неопределена посока и знаем единствено, че не трябва да спираме.  Спътниците ни остават странно и заедно с това примамващо анонимни.
И вероятно дойде ли време за почивка, вече ще сме твърде уморени да се взираме. Животът някак си ще е свършил.

Ето едно прекрасно късно изпълнение на Питър Хамил, което звучи зряло в сравнение с младежкото и поради това още по-меланхолично. И драматично: Refugees.

West is Mike and Susie,
West is where I love, 
West is refugees' home.

Запад е Майк и Сузи
запад е, където обичам,
запад е домът на бежанците.

И запад си остава само посока.

P.S. Майк и Сузи са съквартиранти на Хамил.

11 ноември 2012

Кристоф Вилибалд Глук


Хубавата музика винаги се открива лично, никой не е в състояние да я открие вместо нас. Преди половин година открих Глук.

Кристоф Вилибалд Глук  /C. W. Gluck/ (1714 - 1787) - голям немски композитор от епохата на ранния класицизъм. Също така и един от най-големите реформатори в оперния жанр - довежда музикалната форма и драматичното съдържание до нова степен на единство. Работил е главно във Виена и за кратко в Париж. Всичките му опери са на италиански или френски, върху класически митологични теми. Сред най-известните от тях са 'Орфей и Евридика', 'Алцеста', 'Ифигения в Таврида'.

В оперите на Глук има деликатност и сдържаност, особен вид благородна простота.  Без да са тежки за изпълнение, в тях винаги звучи искреност. Тъкмо в това е и една част от въздействието им. Глук повлиява пряко на Моцарт - това, струва ми се, може да се чуе в 'Идоменей'.

Едно чудесно изпълнение от френската версия на Орфей и Евридика на българката Веселина Кацарова - J'ai perdu mon Eurydice.

Впрочем Веселина е невероятна като Секст в 'Милосърдието на Тит' на Моцарт. Просто най-добрата.

И още малко Глук: Орфей (Магдалена Кожена) срещу фуриите в Подземното царство.


09 ноември 2012

Пармската Чертоза




Известният роман на Стендал, чийто действие се развива в Пармското херцогство в Италия малко след края на Наполеоновите войни, е известен на български под заглавието Пармският манастир. На френски обаче заглавието гласи малко по-различно: La Chartreuse de Parme. Френската дума chartreuse (произнася се шартрьоз) означава манастирски комплекс на ордена на картузианците,  тъй като първият такъв е основан в едноименната местност Шартрьоз, недалеч от Гренобъл. В италианския език думата е преминала като certosa (чертоза) и отново обозначава картузиански манастир.
Манастирът, за който става дума в романа на Стендал, се намира недалеч от Парма и собствено се нарича Чертоза ди Парадиня (виж снимката). Построен е през 14 век.

P.S. Струва си да се отбележи, че думата чертог (мн.ч. чертози) в българския има съвсем друг произход и вероятно идва от персийски.

***
Впрочем романът е чудесен - замайващ, ентусиазиращ; персонажите са разгърнати с психологическа дълбочина, просто е задължителен за четене. Единствено само краят му е твърде бароков, или по-точно да кажа - претрупан.

08 ноември 2012

Любов и лекосърдечие


Любовта ми с течение на времето от само себе си отслабна дотолкова, че сега изпитвам само приятното чувство, което тя предлага на онези, които не се впускат в дълбоките й води.
...
Нека те [дамите] благодарят на Амур, който, като ме освободи от своите окови, ми позволи да се погрижа за тяхното развлечение.

Джовани Бокачо, Декамерон, Встъпление


Досега не бях срещал такова лекосърдечно и донякъде снизходително отношение към любовта. И все пък в него има нещо много ценно, защото дълбоко вътре прозира нотка самоирония.

07 ноември 2012

Карл Смели



Попаднах на тази чудесна картина на швейцарския художник Йожен Бюрнан, изобразяваща бягството/отстъплението на бургундския херцог Карл (Шарл) Смели след битката при Грандсон. Картината за мен е обаятелна, защото съчетава по много синкретичен начин приказност и реализъм. И добавя дълбок психологически контраст, защото ако конниците от свитата панически бягат, самият Карл, на половин конска дължина пред останалите, гордо отстъпва, решен, че тази битка няма да е последната. И наистина, Карл загива само година по-късно в битката при Нанси (1477).

31 октомври 2012

Humble Pie


Humble Pie са една от големите английски блус-рок групи от края на 60-те и началото на 70-те. Въпреки коренния й статус в направлението, за себе си я открих едва наскоро.
В звученето им има нещо остро, киселинно и очарователно, на моменти с елемент на соул, аспекти, които до голяма степен се дължат на основния им вокалист - Стив Мариот (Steve Marriott) /ex-Small Faces/. Мариот е наистина прекрасен музикант, харизматичен, с остър във високите регистри, но и много нюансиран глас.

Едно емблематично изпълнение - I Don't Need No Doctor (1971)

И още един един чудесен пример - Black Coffee (1973) - гласът на Стив прекрасно контрастира с женските вокали.


26 октомври 2012

Justice with Michael Sandel


Попаднах на един чудесен курс от лекции по морална и политическа философия, центриран върху понятието за справедливост, на Майкъл Сандъл в 'Харвардския университет'. Курсът е достъпен дори за лаици и заедно с това е чужд на опростенческия или популяризаторския подход, обикновено присъщ на множество американски автори. Сандъл удържа поглед върху принципите на различните теории, като същевременно насища теоретичната дискусия с множество типична англо-саксонска казуистика. Обсъждат се и хипотетични и действителни (в това число и юридически) случаи, като в това умело са въвлечени присъстващите студенти. Темите обаче не се разводняват ненужно и не се губи философския план на разглеждане.

Направи ми впечатление прецизното и същевременно много достъпно изложение на моралната философия на Кант. Нещо изключително трудно, предвид сложността. Бих препоръчал горещо на всеки желаещ да се запознае в общ план с Кантовата концепция за свободата и категорическия императив - 6-та лекция от въпросния курс.

Курсът е организиран тематично, а не исторически и започва с дефицитите в морално-политическите концепции на утилитаризма (в лицето на Джерами Бентам и Джон Стюарт Мил) и либертарианството (главно Робърт Нозик, с връщане към класическия либерализъм на Джон Лок), като в последствие преминава към изложение на Кантовата морална философия и оттласкващите се от нея концепции за справедливостта (Джон Ролс), за да се върне чак към Аристотел.

Лекционният курс е разделен на 12 видео епизода и може да се изгледа тук: Justice with Michael Sandel.
Анотациите към епизодите е по-добре да не се четат, защото са доволно повърхностни и подвеждащи.


14 октомври 2012

Дългокраките


Най-късият път в планината е от връх до връх, но за него трябва да имаш дълги крака.

Ницше, Тъй рече Заратустра


Онова, което липсва на днешния ден, са не толкова дългокраките, колкото погледът им за голямото.

05 октомври 2012

Van der Graaf Generator - The Sleepwalkers


Една от най-разтърсващите песни в рок музиката, композирана през 1975, невероятно изпълнение 30 години по-късно.

Van der Graaf Generator - The Sleepwalkers

Текстът, без който музиката не може:

The Sleepwalkers

At night, this mindless army, ranks unbroken by dissent,
is moved into action and their pace does not relent.
In step, with great precision, these dancers of the night
advance against the darkness - how implacable their might!
Eyes undulled by moon, their arms and legs akimbo,
they walk and live, hoping soon to surface from this limbo.
Their minds, anticipating the dawn of the day,
shall never know what's waiting mere insight away -
too far, too soon.

Senses dimmed in semi-sentience, only wheeling through this plane,
only seeing fragmented images, prematurely curtailed by the brain,
but breathing, living, knowing in some measure at least
the soul which roots the matter of both Beauty and the Beast.
From what tooth or claw does murder spring,
from what flesh and blood does passion?
Both cut through the air with the pendulum's swing
in deadly but delicate fashion. And every range of feeling is there in the dream
and every logic's reeling in the force of the scream;
the senses sting.
And though I may be dreaming and reality stalls
I only know the meaning of sight and that's all
and that's nothing.

The columns of the night advance,
infectiously, their cryptic dance
gathers converts to the fold -
in time the whole raw world will pace these same steps
on into the same bitter end.

Somnolent muster - now the dancing dead
forsake the shelter of their secure beds,
awaken to a slumber whose depths they dread,
as if the ground they tread would give way
beneath the solemn weight of their conception.
I'd search the hidden corners of all this world,
make reason of the sensory whorl
if I only had time,
but soon the dream is ended.

Tonight, before you lay down to the sweetness of your sleep
do you question your surrender to the drop from Lover's Leap
or does the anaesthetic darkness take hold on its very own?
Does your body rise in service with not one dissenting groan?
These waking dreams of life and death
in the mirror are twisted and buckled;
lashes flicker, a catch of breath,
skin whitening at the knuckles.
The army of sleepwalkers shake their limbs and are loose
and though I am a talker, I can phrase no excuse
not to rise again.
In the chorus of the night-time I belong
and I, like you, must dance to that moonlight song
and in the end I, too, must pay the cost of this life.
If all is lost none is known
and how could we lose what we've never owned?
Oh, I'd search out every knowledge that I could find,
unravel all the mysteries of mind,
if I only had time,
if I only had time,
but soon my time is ended.

29 септември 2012

Творчество срещу страх


Да твориш живот означава да твориш и неприятности. Има един единствен начин да ги избегне човек – като убива. Забележи как страхливците са радват всеки път, когато убиват онези, които създават неприятности.

Бърнард Шоу, Пигмалион


Б. Шоу много симптоматично е усетил, че големите страхливци, исторически погледнато, се превръщат и в най-големите масови убийци, било в пряк или преносен смисъл.

22 септември 2012

Fish в Пловдив


Fish изнесе чудесен концерт снощи на Античния театър в Пловдив. При все че към групата му се присъедини и малък симфоничен оркестър, Fish звучеше донякъде по-камерно и лирично в сравнение с предишните си концерти в Банско и София. Това прекрасно се съчетаваше с обветрената есенна вечер.

18 септември 2012

'Виктория' на Кнут Хамсун


Прочетох Виктория буквално за ден. Отдавна не ми се бе случвало да чета книга на един дъх – книга, която от първия ред да те поеме и да не пожелае да те остави за секунда. Тази липса на усилие вероятно от една страна се дължи на краткостта на самата книга (при все че на множество пасажи имах нужда да се връщам и ги препрочитам), но от друга и съвсем сигурно на завладяващата точност на езика в представянето на персонажите и на деликатната светлина и истинност, която струи от тях.

Книгата съвсем не се изчерпва със сюжета си – сам по себе си той не е нещо изключително и вероятно може да бъде подведен под етикета на неоромантизма. Поднесен е обаче по изключителен начин. При все че разказът се води от трето лице, от перспективата на всезнаещ разказвач, разказвачът ту се впуска в интимния свят на съзнанието на главния герой, ту се оттегля като документален наблюдател, който се задоволява единствено с външните реакции на наблюдаемите персонажи. Така се получава, че текстът като че ли сам диша, не можейки да се успокои в една единствена релевантна гледна точка. Ефектът като цяло е много драматичен, самият разказвач е и искрен и ангажиран в повествованието, без да се натрапва.

Това, което шокира още на пръв поглед е неочакваният контраст с първия роман на Хамсун – Глад. Наративът в двете книги се води по толкова различен начин, че читателят просто не може да си представи че е възможно, един и същ автор да стои зад тях. Това, разбира се, е по силите единствено на голям литературен майстор, какъвто е Хамсун.

28 август 2012

Félicité Thösz


Тази година Magma са с нов албум. Името му е Félicité Thösz и е композиран, изпълнен и продуциран наистина прекрасно.

Замислен е като един вид музикален ритуал на обновлението и възраждането. Това, като че ли препраща към Пролетно тайнство на Стравински и макар че Magma като цяло са повлияни от музиката му, тук струва ми се че трудно могат да се открият някакви други паралели (освен тематичния). В албума обновлението е представено идеализирано, без всякакви оргиастични и саморазрушителни елементи.
Затова тук стилистиката на Magma звучи смекчено. На моменти може да се открие отново репетативна ритуалност и като че ли загатната обсесия, но като цяло усещането е по-скоро олекотено.

Албумът е доста кратък, състои се от една 10-частна сюита изпълнена на kobaia и за финал едно нежно минималистично парче на френски, с прекрасни женски вокали.

Magma изглежда остават единствената голяма класическа рок-група, която продължава да прави истински оригинална музика. И това благодарение изцяло на Кристиан Вандер, в чийто визия Magma продължава да съществува. Всъщност благодарение и на Стела Вандер, с чийто вокална работа албумът звучи толкова красиво.

Ето някои моменти от албума:

Tsaï!
Öhst
Tëha

26 август 2012

Кино или забавление?


Тези дни гледах един от старите филми на Бергман – Окото на дявола (1960).

Филмът е чаровен, идеята е да е комедия, но се получава известна несъстоятелност, защото образът на Дон Жуан тежнее да е трагичен.
Но пък има някои силно свежи и остроумни моменти. Парадокс е, че второстепенните герои (пасторът и жена му) са се получили далеч по-успешно от главните.

Да се гледа филм на голям майстор е винаги по-доброто решение, дори филмът да не е изключителен. Бедата на съвременното „кино” е че се е посветило изцяло на опита да забавлява. А онова, което може да остане в главата след една "забава", е, в най-добрия случай, лек махмурлук.

22 август 2012

If


Тези дни открих една чудесна британска джаз-рок група, отново от онези благодатни за музиката години, които бележат прехода от 60-те към 70-те на миналия век.

Групата се казва простичко If, има осем студийни албума и се състои от цяла банда класни музиканти, измежду които невероятния китарист Тери Смит и саксофониста (също и флейтист) Дик Мориси  - и двамата много уважавани и ценени в английската джаз-сцена като цяло.
Парчетата са предимно вокални, интелигентно композирани и аранжирани. За разлика от Nucleus, се усеща пряк паралел с американския вокален джаз-рок в духа на Chicago. Все пак групата по звучене е разпознаваемо британска, което внася един много приятен арт-нюанс в цялостния характер на музиката.

Ето една разкошна инструментална композиция, в която може да се оцени класата на музикантите:

If (1970)

15 август 2012

La ardilla roja


Тези дни гледах един от ранните филми на Хулио Медем: La ardilla roja (1993) или Червената катерица.

Филмът е симпатичен, сниман внимателно, донякъде наивно младежки, леко налудно, с един приятен привкус на „магически реализъм”, който съвсем не се натрапва, а образува органична сплав с онова, което се случва естествено. Дотам, че не можеш да отделиш едното от другото. Случващото се е съвсем леко мистично и поради това деликатно - опиташ ли се да го назовеш, ще го сведеш до нелепост или просто до тривиалност.
И така филмът се движи през онази ничия земя между страх, мечта, и реалност, и завършва по младежки маниерно, но и по младежки непретенциозно.

12 август 2012

Free!


Нека си припомним една от най-големите рок-банди - Free.

Във Free има нещо противоречиво, което до голяма степен отключва очарованието им - от една страна музиката им е пропита с неподправената суровост на първичния блус-рок, а от друга - тя е аранжирана и изпълнена с британска прецизност и маниер (нещо, което може да се оцени особено в студийните им записи).

Пол Роджърс - вокал
Пол Кософ - китара
Анди Фрейзър - бас
Саймън Кърк - ударни

На живо:
Fire and Water
и
Songs of Yesterday
а и разбира се
All Right Now

11 август 2012

Fool's digesting


Бърнард Шоу е автор на едни крайни, но тъкмо поради това поразително точни думи:

Мозъкът на глупака смила философията до нелепост, науката до суеверие, а изкуството до педантизъм. Оттук и университетското образование.


"Ум", който е чужд и невнимателен към детайлите, може само да умъртви своя обект. Удобното е, че тъкмо такива обекти стават предмет на всеобща размяна.

05 август 2012

Creedence


Тези дни в музикално отношение се връщам към ученическите години и открих колко много все още ме радват Creedence Clearwater Revival, една от малкото американски групи, които съм слушал с очарование. Може би преди всичко благодарение на искреността и непринудеността им. А и заради вярата във възраждането на чистотата (която собствено никога не я е било) - вяра, която е една от красотите на късните 60-те, достъпна вече единствено посредством музиката.

Та ето един непринудено рокаджийски поздрав от онези обнадеждени години: Fortunate Son.

А чистотата (clearwater), за която иде реч, може да се види също в текста:

Some folks are born to wave the flag, 
Ooh, they're red, white and blue. 
And when the band plays "Hail to the chief", 
Ooh, they point the cannon at you, Lord.

It ain't me, it ain't me, I ain't no senator's son. 
It ain't me, it ain't me; I ain't no fortunate one.

01 юли 2012

Don Giovanni на Лоузи


Вероятно най-добрата постановка на Дон Жуан на Моцарт, която съм гледал е едноименният филм на Джоузеф Лоузи - Don Giovanni - от 1979.
Лоузи е американски режисьор, ученик на Брехт, който поради политически съображения (левичарство) е бил принуден да се премести в Европа и живее и твори в предимно във Великобритания.

Филмът е сниман прекрасно, с една овладяна, дори пестелива пищност и експозиция, която не ограбва, а умело подчертава характера на главните герои. При това е сниман на превъзходно място - Ренесансовия театър и центъра на градчето Виченца в Италия, област Венето.

Основните изпълнители са подбрани чудесно - италианския бас-баритон Раймондо Руджери в ролята на Дон Жуан, белгиецът Жозе ван Дам в ролята на Лепорело, новозеландката Кири Те Канава като доня Елвира.

Проблемът е, че след като се гледа тази постановка, трудно би се възприела и оценила друга.

_________
Тук може да се види филма: Don Giovanni - J. Losey
  

14 юни 2012

Красота и идеал


Не идеалното битие като такова е красивото, както е смятал платонизмът от всички епохи. Красивото е само явяването на идеалното в едно реално, съответно прозрачността на реалното за идеалното.

Николай Хартман

Тези думи на Хартман са в пълно съответствие с тезата на Кант, че "съждението на вкуса е напълно независимо от понятието за съвършенство".

Тук същественото е именно опрозрачаването на реалното за идеалното - тъкмо това се случва в изкуството.

12 юни 2012

Бирата Estrella Damm


Една от чудесните бири достъпни на българския пазар е Estrella Damm. Произвежда се от 1872 в Каталуния, Барселона, но е в традициите на доброто немско, или по-точно елзаско пиво, тъй като началото е поставено от елзаски емигрант в Испания - Аугуст Кюнцман Дам.
Estrella има приятен, плътен, същевременно фин и лек вкус, с меки и едва доловими стипчивост и горчивина.

Любопитното е, че наред с неизменните за класическото пиво съставки - малц, хмел и вода, Estrella съдържа също и ориз. Забелязал съм, че бирите с ориз в състава си са по-меки от обичайното, като оризът притъпява характерната горчивина  на традиционното пиво. (Изглежда тъкмо поради това немците и чехите не практикуват добавянето му).

Така че Estrella със своята плътност и мекота допринася един чудесен аспект към света на бирата.

31 май 2012

По повод Вагнеровия Зигфрид


Снощи бях на постановка на Зигфрид в Софийската опера, третата част от тетралогията на Пръстенът на Нибелунга. Постановката и изпълнението беше на нивото на предишните две - Рейнско злато и Валкюра, и определено ме възрадва много.
Още веднъж - браво на екипа за усилията и старанията да пресъздаде нещо толкова огромно и трудно в България.

Едва сега като че ли се потопих напълно във Вагнеровата музика. Тя се развива не подобно река в коритото на определена мелодична линия, а подобно море, което приижда и се отдръпва по принципа на хармонията. Всеки персонаж или дори символен предмет си имат определен музикален мотив; не е възможно дори да се спомене нечие име, без неговия мотив да изплува, подет от някой инструмент. Мотивите и темите влизат в диалог помежду си, докато постепенно потъват обратно в изначалната музикална пра-субстанция, в която всяко отделно е всичко и обратно.

Да, определено Вагнер трябва да се слуша на живо.


16 май 2012

Милосърдието на Тит


Милосърдието на Тит е най-малко популярната от зрелите Моцартови опери. Това обаче съвсем не се дължи на стойността й, защото тя от определена гледна точка е и най-хубавата му опера - операта с най-топла, нежна и деликатна музика. Прекрасна от началото до края, без нещо излишно. Пренебрегването й до голяма степен се дължи на предразсъдъка на музикалните историци от романтическата епоха (от 19-ти и началото на 20-ти век), които я считат за резултат от изпълняването на спешна поръчка от страна на Моцарт в според тях стерилния, а и по това време вече считан за отмиращ жанр на италианската „сериозна опера” (opera seria).

 Интересът, а и усетът към тази опера на Моцарт обаче постепенно се възражда през последните десетилетия. Доказателство за това е че, само за миналата и настоящата календарни години операта е претърпяла над 20 различни продукции с повече от 100 постановки из различни оперни къщи по света.

Милосърдието на Тит и Вълшебната флейта са двете опери, които Моцарт композира в последната година от живота си - 1791. Интересното тук е, че композиторът започва работа по Милосърдието на Тит по-късно, но притиснат от сроковете я завършва по-рано. Операта е поставена за пръв път в Прага три месеца преди смъртта на композитора, при коронацията на Леополд II, император на Свещената Римска империя, като крал на Бохемия. Първата постановка е дирижирана от самия Моцарт. Една любопитна подробност - на същата коронация се изпълнява и друго произведение на Моцарт - меса, която е дирижирана от Антонио Салиери (факт, който хвърля известна светлина върху твърдяната и хиперболизирана завист на Салиери към Моцарт).

Милосърдието на Тит е опера в две действия на италиански език, по либрето от класическия поет на opera seria Пиетро Метастазио, преработено от Катерино Мацола. Нещо, което е необичайно - Моцарт явно остава твърде доволен от работата на Мацола по текста, тъй като в личния си дневник му отдава заслугата, че благодарение неговия труд се е получила същинска опера.

Сюжетът е изцяло фикционален, макар и базиран върху няколко податки от римския историк Светоний за живота на император Тит. Ето го накратко. Предистория: Поради недоволство измежду римските граждани, Тит решава да отпрати юдейската принцеса, с която е имал връзка и да избере за жена римлянка. Първата сцена представя срещата между Вителия (дъщеря на бившия император Вителий) и безумно влюбения в нея Секст, личен приятел на императора (Тит). Вителия е имала надежди и аспирации свързани с Тит и е вбесена, че тя не е новата му избраница. Поради това тя подтиква влюбения в нея Секст да организира заговор за убийството на императора, под предлог че той е тиран и узурпатор. Секст е принуден да се бори с приятелското си чувство и съвестта си, но страстта му към Вителия надделява и той се решава да организира покушение. В това време Тит се отказва от първоначалния си избор на съпруга – Сервилия, сестрата на Секст и любима на Аний (приятел на Секст), поради това, че тя чистосърдечно му признава, че сърцето й принадлежи на друг (а именно на Аний). Възхитен от искреността й, Тит великодушно я освобождава от всякакъв ангажимент към него и тогава насочва избора си към Вителия. Когато Вителия шокирана научава, че тя е новата избранница за императрица вече е твърде късно, за да спре Секст. Същата нощ, опитът за покушение срещу императора е неуспешен, а Секст е заловен и осъден на смърт от сената като изменник. Тит все още не желае да повярва, че организатор на заговора е именно близкият му приятел. В разговора насаме с него, той изисква искреност. Секст обаче е твърдо решен да прикрие Вителия и единственото, което казва в разкаянието си, е, че е готов да поеме вината си. Тит е огорчен от притворството на бившия си приятел и това допринася за решението му да приеме нежеланата роля на строг и безсърдечен властник, потвърждавайки присъдата над Секст. В себе си обаче той си пожелава да бъде отминат от този товар, признавайки си, че държи да бъде запомнен от другите не със строгост, а с милосърдие (clemenza). В това време самата Вителия е разкъсвана от угризения и измъчвана от това, което предстои - да стана съпруга на Тит и императрица в деня на екзекуцията на верния й до смърт Секст. Тогава тя се решава да признае публично пред самия Тит, че е именно тя стои в основата на заговора срещу него и да поеме вината си. Тит е потресен от това ново разкритие и когато всички очакват мъст, се случва неочакваното – той се отказва от натрапваната му сякаш от съдбата жестокост и дарява милост. Ето и част от последните му думи, с които той дарява свобода на всички, въвлечени в заговора:

Изглежда, звездите заговорничат 
да ме превърнат напреко мен самия в жесток. 
Не, няма да им отдам този триумф, 
добродетелта ми е готова да се бори. 
Нека видим, кое ще се окаже по-трайно – 
вероломството на другите 
или собственото ми милосърдие. 

Както се вижда и либретото е чудесно, не само музиката. Получила се е невероятна сплав, Моцарт е описал образите фино - с внимание и разбиране. Музиката е изключително богата – драматично наситена и същевременно изчистена, олекотена. Така се получава, че операта се обогатява с всяко ново слушане – откриват се все нови и нови детайли.

25 април 2012

Любов: респект и унижаване


Това е част от един чудесен, сравнително ранен текст на Фройд, в който той не е толкова загрижен да представи себе си като медик, колкото като безпристрастен анализатор на един по-скоро културен феномен. Текст, хвърлящ светлина върху известни странности в избора на сексуален обект от страна на мъжа.

'Само по себе си любовното поведение на мъжа в днешния цивилизован свят носи белезите на психичната импотентност. При много малко от образованите мъже нежната и чувствената (страстна) линия са слети както трябва; почти винаги в сексуалните си действия мъжът се чувства притеснен от респекта към жената и разгръща пълната си потентност едва когато има пред себе си унизен сексуален обект, което от своя страна се дължи на обстоятелството, че в сексуалните му цели се включват перверзни компоненти, които той не смее да задоволи във връзката си с уважаваната от него жена. Той получава пълно сексуално удоволствие, само когато без всякакви задръжки може да се отдаде на задоволяването на сексуалните си нужди, нещо което не се осмелява да направи [с идеализирана от него жена]. Оттук и неговата потребност от унижен сексуален обект, от жена която в етично отношение да стои по-долу от него, от която не бива да се очаква естетично двоумене. На такава жена той с най-голямо удоволствие отдава пълната си сексуална сила, макар че нежността му изцяло принадлежи на друга, стояща по-високо. [...]


 Макар да звучи странно и даже парадоксално, все пак трябва да се каже, че за да бъде наистина свободен в любовния си живот, а с това и щастлив, мъжът трябва да е преодолял респекта към жената и да е свикнал с представата за кръвосмешение с майката и сестрата. Всеки, който се подложи на сериозна самопроверка по отношение на това изискване, несъмнено ще открие, че дълбоко в себе си оценява сексуалния акт като нещо унизително, което го опетнява и омърсява не само телом.  [...]


При жената за разлика от мъжа почти не се забелязва потребност от унижаване на сексуалния обект. Това положително е във връзка с факта, че тя по правило не е в състояние подобно на мъжа да надценява сексуалния обект.'

Зигмунд Фройд, За унижаването в любовния живот

24 април 2012

Талантът като болест и ...


... творчеството като терапия:

Талантът болест е разбрах -
от порива му боледувам;
света творях да се лекувам,
света творейки, оздравях.

Хайнрих Хайне

28 март 2012

Перголези


Джовани Батиста Перголези (1710 - 1736) е италиански бароков композитор творил в Неапол. При все че почива ужасно млад (на 26 години) е оставил след себе си много и прекрасна музика.

На първо място това са религиозните му произведения. Едно от тях - Stabat Mater, е сред най-красивите и най-често изпълняваните произведения в жанра, аранжирано от множество други композитори, сред които и Йохан Себастиан Бах.

Перголези е и автор на десетина опери. Особено известни са комичните му опери, с които той до голяма степен задава облика на италианската opera buffa. Най-често изпълняваната - краткото интермецо La Serva Padrona (Слугинята господарка, 1733) е същински музикален бисер от началото до края. Тази опера предизвикала в средата на 18-ти век в Париж истински фурор - така наречения Спор на буфоните, при който множество френски писатели от кръга на енциклопедистите се обявяват в подкрепа на италианския музикален стил, против маниерния и скован стил на френските дворцови композитори като Люли и Рамо. Особено ентусиазиран привърженик на музикалния стил на Перголези е бил Жан-Жак Русо (самият композира няколко опери).

От друга страна Перголези е автор и на известен брой инструментални творби, като най-често изпълнявани са концерти за цигулка и флейта и сонатите му за цигулка.

Музиката на Перголези се отличава с една особена плавност на мелодиката и деликатност на хармонията, при което чувството за музикална лекота е свободно от всякаква натрапчивост.

Чуйте:
Stabat Mater (солисти: Сабина Пуертолас и Вивика Жьоно)
и пак
Stabat Mater (солисти: Катя Ричарели и Лучиа Валентини)

Из Serva Padrona в очарователното изпълнение на младата българка Соня Йончева (дуетът е с Фурио Дзанаси)
Stizzoso, mio stizzoso
Lo conosco a quegli occhietti

Из L'Olimpiade със Симоне Кермес
Mente dormi, amor fomenti

27 март 2012

Бира, глад и чистосърдечие


Ето какво може да се случи, когато човек е на две бири, не се е хранил отдавна и е с чисто сърце:

Пиян и развълнуван вървях по улицата, запретнал ръкави. Ликувах от радост, че ще мога да срещна Юлаяли честен и неопетнен, да я погледна право в очите; не усещах никаква болка, мислите ми бяха чисти и ясни, сякаш главата ми блестеше на раменете направена само от светлина. 

Кнут Хамсун, Глад


А Кнут Хамсун наистина е голям майстор, пишейки, той възвежда двата субпродукта, наречени външен и вътрешен свят, до тяхното изначално единство наречено - преживяване.

20 март 2012

Метрополис с жива музика


Снощи гледах за пръв път Метрополис (1927) на Фриц Ланг, на голям екран, пълната версия, с впечатляващия съпровод на немския пианист Маркус Хорн в кино Люмиер.

Невероятна визия - този филм може да се разглежда като едновременно субтилна и грандиозна апология на експресивността на човешкото лице и пластичността на човешкото тяло в контраст спрямо монотонния свят на машините.
Иначе елементите от сюжета е добре да се разбират изцяло алегорически, защото буквалният прочит на някои сцени не би разкрил нищо друго освен плакатна мелодраматичност. Социалното и теоретично послание: "Посредникът между мозъка и ръцете трябва да е сърцето" също не бива да бъде оставяно само на себе си, защото сладникавият му патос може да се види най-вече като друг подтик да се градят утопии. Впрочем идеята явно е на съпругата на Фриц Ланг - Теа фон Харбоу - филмът е правен по неин текст.

Иначе конкретно за музиката. - Музикалният съпровод обогатяваше по чудесен начин визуалната експресия. Стилово музиката беше неокласика, в съчетание на тематични и импровизационни елементи (по подобие соловите концерти на Кийт Джарет). Емоционално наситена в преходните и кулминационни пасажи на филма. Пианистът Маркус Хорн просто се раздаде, този човек не си даде почивка близо три часа от началните до финалните надписи.


13 март 2012

Очакване и страх


Очакващият е в състояние, в което той не е попаднал случайно и в което той се чувства не напълно чужд, а същевременно го продуцира сам. Израз на един такъв копнеж е страхът; защото в страха се оповестява онова състояние, навън от което очакващия го тегли и то се оповестява тъкмо поради това, че самият копнеж не е достатъчен да го спаси.

Киркегор, Понятието страх, глава 2, § 1,


В тези думи на Киркегор се оповестява бъдещето като основна дименсия на времето.

25 февруари 2012

"Идоменей" на Моцарт


Последните две седмици съм се отдал на Идоменей на Моцарт. Вече изгледах три различни постановки и изслушах два аудио записа на операта и съм наистина обладан от нея.

Идоменей се счита за първата зряла опера на композитора, завършена е през 1781, когато Моцарт е бил на 25. Операта е на италиански език и е в традициите на италианската opera seria (сериозна опера), а либретото е на Джамбатиста Вареско, който като 20 години по-възрастен от композитора се е възмущавал от неговите непрестанни изисквания за промени и съкращения в текста. Но Моцарт както винаги е бил обзет от идеята за пълен синтез на музика и текст.

Идомоней в мелодично отношение може би не е толкова бляскава, колкото по-късните Моцартови опери, но в нея звучи особена драматичност, която по специфичен начин се съгласува с моменти на деликатен лиризъм. Като цяло операта носи усещането за потапяне в един строг и в определен смисъл аскетичен, мъжки свят, макар че в нея има две основни женски роли (Илиа и Електра), а и ролята на Идамант, сина на Идомоней е писана първоначално за 'сопрано кастрато', поради което и понастоящем се изпълнява от жени; (има и версия, в която ролята е пренаписана за тенор).

Сюжетът е организиран около мита за Идоменей, царя на Крит, който при завръщането си от Троянската война, е преследван от гнева на Посейдон (в операта римския вариант - Нептун). Идоменей в замяна на спасението си дава обет на морския бог да принесе в жертва първото живо същество, което срещне на сушата. Това се оказва синът му Идамант, който от своя страна е дълбоко възрадван да открие баща си жив и същевременно поразен от студенината, с която той отвръща на радостта му. Друг елемент от сюжета е, че Идамант е свързан със споделена, но все още непризната любов с пленената троянска принцеса Илиа, и ревнуван от влюбената в него Електра, дъщерята на Агамемнон. Когато Идамант разбира за обета на баща си, той е готов да легне под жертвения нож за да спаси Крит от гнева на Нептун, а Илиа е готова да сподели съдбата му. Преди жертвоприношението се чува глас свише, който освобождава Идоменей от обета му и го задължава единствено да отстъпи трона си на влюбената двойка. Преди тържествения хор, единствената нещастна е Електра, чийто гърди са разкъсвани от Евменидите и чиято мъчителна ария (и като изпълнение) представлява един от най-силните моменти в операта.

Арията на Електра D'Oreste, d'Ajace, откъси, в изпълнение на
Хилдегард Беренс
Ана Нетребко
Аня Хартерос
Симоне Кермес

И арията на Идомоней Fuor del Mar, в изпълнение на
Рамон Варгас

21 февруари 2012

Фархади


Наскоро с Ваня гледахме последните два филма на иранския режисьор Асгар Фархади – За Ели (About Elly) (2009) и Раздяла (A Separation) (2011).
Наистина стойностно кино. Ако се замислиш, всичко е изпълнено майсторски – актьорска игра, диалози, работа на камерата – всеки нюанс и детайл си е на мястото, в едно завършено цяло, но акцентът не пада никъде тук – филмът е невероятно органичен и тече чисто и просто като разказ на история. Тук е същинското майсторство на Фархади – историята като че се разказва от само себе си, автор и разказвач сякаш няма, гледащият директно е повлечен във филма.

Толкова майсторско кино, което привидно изобщо не тематизира самото себе си било като изкуство, било като наратив, в днешния ден на симулакрумите е наистина чудо.

12 февруари 2012

За безалкохолната "бира"


Между безалкохолната „бира” и същинската бира (като изключим наличието или не на алкохол) има две големи прилики и една решаваща всичко разлика. Първата прилика е в суровините: безалкохолната бира се произвежда (в добрия случай) също така от малц, хмел и вода, както и същинската. Втората прилика е във външния вид: безалкохолната бира може да има същия бистро жълт цвят и може да дава същата обилна пяна като класическата, дотам че те да са неразличими с просто око. Тук някой би могъл да попита: е какво повече можем да очакваме от едно истинско пиво? Единственото, което остава да очакваме, е една-единствена, но всъщност драматична за бъденето бира подробност – а именно вкусът. Да, защото какъв е смисълът да се пие „бира”, която съвсем няма вкус на бира?!? А точно такъв е случаят с безалкохолната. Като цяло тя представлява едно неопределено на вкус, леко сладнящо питие, в което евентуално могат да се доловят някакви странни привидно плодови или фруктозни оттенъци. Нямам представа какъв е произходът на последните, но те могат да се усетят изрично в Clausthaler, една от най-разпространените и популярни марки безалкохолни „бири” в света.
В този смисъл безалкохолната „бира” може да бъде препоръчана единствено на любителите на отвари и студени чайове, които обаче едва ли биха оценили еднозначно като предимство наличието на пяна и отсъствието на ярък плодов привкус.

Единствената безалкохолна „бира”, която съм опитвал и която като че ли има свой собствен характер, е тази на Oettinger. Странното и специфичното при нея е, че леко сладнящият и като че ли далечно плодов вкус, който може да се усети у някои от събратята й, е тук заменен с почти абстрактен меден привкус. Нямам представа дали класическата медовина се отпива като нещо подобно, но безалкохолната Oettinger има вкус на освежаващо „медено” питие, при това без никаква натрапчива сладост. Това я превръща в напитка, която си струва да бъде отпивана сама за себе си, без да има нещо сходно на вкус със същинската бира, освен привидностите на външния вид.

__________
Безалкохолната „бира” обичайно се произвежда от класическа алкохолна бира, която се вари допълнително и като се използва обстоятелството, че алкохолът има по-ниска температура на кипеж от водата и той бива отвеждан като отделна фракция. Заедно с това за съжаление се отвежда и същинския дух, spiritus, на бирата.

02 февруари 2012

За Бакхус, Моцарт и виното


Един тематичен поздрав в прослава на Бакхус и виното от ... Моцарт.

Операта е Отвличане от сарая, дуетът е между Осмин и Педрийо и носи емблематичното име и на латински и немски: Да живее Бакхус! - Vivat Bacchus! Bacchus lebe!

15 януари 2012

Моцартовият Дон Жуан


Животът на Дон Жуан е цялата сила на чувствеността, която се ражда в страх, самият Дон Жуан е този страх, но този страх е именно демоничното желание за живот. След като Моцарт е създал по такъв начин Дон Жуан, животът му се разкрива пред очите ни в танцуващите цигулкови тонове, в които той се носи с игрива лекота над пропастта. Както камъкът хвърлен косо над водата, подскача известно време над нея и в момента, в който загуби скорост, мигновено потъва в дълбините, така и Дон Жуан танцува над пропастта, ликуващ в отредения му краткотраен срок.
Киркегор, Или - или

Арията на Дон Жуан - Fin ch'han dal vino.


Ако запитаме кой е най-епичният момент в операта, отговорът е лесен и недвусмислен - това е втората ария на Лепорело, списъкът на прелъстените. [... Тук имаме] пример колко буквално трябва да се взимат думите , че Дон Жуан е всеприсъстващ в операта, тъй като най-ефикасният начин да изтъкнем това обстоятелство е да обърнем внимание, че дори когато го няма, той присъства. [...] Лепорело е изцяло грабнат от живота който описва, той забравя себе си в Дон Жуан.
Киркегор, Или - или

Арията на Лепорело - Madamina, il catalogo è questo

01 януари 2012

Бирата Oettinger


Oettinger е най-разпространената немска бира в България, а и по света. И една от най-евтините. Някой би казал, че евтин продукт се получава винаги за сметка на качеството. Това обаче не важи точно за Oettinger. При тях евтиният продукт се получава най-вече за сметка на рекламата - категорична стратегия на фирмата е да не се влагат никакви пари в реклама. Резултатът е качествена бира на сравнително ниска цена, достъпна в почти цял свят.

Oettinger предлагат множество разновидности - но най-разпространени са в кутийките: Pils, Export и Hefe-Weissbier. Сравнително по-добри са пилзенският тип и бялата естествено мътна - невъзможно е да се намери друго бяло пиво с такова съотношение на качество и цена.
______
Oettinger се прави в малкото баварско градче Йотинг (всъщност по-правилно е да се произнесе Ьотинг (Oetting)), на стотина km източно от Мюнхен. Произвежда се още от 1731 насам, но пивоварните традиции в района могат да се проследят чак до 1333. Понастоящем поради огромната продукция Oettinger се произвежда и в още няколко пивоварни из цяла Германия. От 2004 насам тя е най-продаваната марка немска бира по света.