Това е концертът, който ме въведе в класическата музика. Беше през ранните години на студентството ми. Преди онова събитие имах контакт с класиката само посредством барокови композитори като Вивалди и Телеман, и епизодично слушане на Шопен, Лист, Менделсон. Не познавах Бах, гледах лекомислено на Моцарт.
Преживяването през онази юнска вечер бе толкова силно, че ме убеди търпеливо и по възможност систематично да слушам класическа музика.
Преповторното слушане на този концерт, отново и отново, не го износва, а той остава тъй убедително красив, както и в началото. Но същевременно и по-богат, разкривайки нови детайли и нюанси с всяко изпълнение. (Впрочем може би тук се крие едно от убедителните предимства на класическата музика: в това че две изпълнения не се различават едно от друго експлицитно, и въпреки това имплицитно разликата е тъй велика!)
Рахманинов е бил 28-годишен при завършването му. Сигурно има нещо блажено в тази възраст. Усетили сме бремето на битието, но няма и нотка от умора или пък досада от него. Може би само малко тъга.
Това тук е едно от любимите ми изпълнения. Със засилена динамика и контраст, а виртуозността е съчленена като че ли с пред-съзнателна, наивна непринуденост.
