25 август 2011

За двете бездни


Бездната след смъртта ни изглежда далеч по-страшна от тази преди раждането ни, макар че и двете, както отбелязва Набоков, са идеално черни. Далеч по-страшна, именно поради необратимостта в потока на времето. Инверсията (или дори само еквивалентността) на страха пред двете бездни изглежда по-скоро като куриоз, поставен от разума пред страстта ни. Куриоз подобен на онзи, издигнат от Епикур навремето*, и пред който ние отново се чувстваме отчуждени от здравия си разум.

Люлката се поклаща над бездна. Заглушавайки шепота на вдъхновените суеверия, здравият разум ни говори, че животът е само зирка слаба светлина между две идеално черни вечности. В чернотата им няма никаква разлика, но в преджизнената бездна ни е присъщо да се вглеждаме с по-малък смут, отколкото в тази, в която летим със скорост четири хиляди и петстотин удара на сърцето в час. Впрочем познавах един чувствителен младеж, страдащ от хронофобия и спрямо безкрайното минало. С терзание, направо паническо, той гледаше домашния филм, заснет месец преди раждането му, и виждаше познатия си свят, същите мебели, същите хора, но си даваше сметка, че още го няма в този свят, че никой не забелязва липсата му, и това не тежи никому. Особено натрапчив и страшен бе видът на току-що купената детска количка, застанала пред вратата със самодоволната неподвижност на ковчег; количката беше празна, като че "при превръщането на времето в мнимата величина на миналото", както сполучливо се изрази младият ми читател, бях изчезнали дори костите му.

Владимир Набоков, Други брегове


* Смъртта следователно е нищо за нас, защото когато ние сме, смъртта я няма, а когато смъртта е дошла, нас ни няма.
Епикур