Иде реч за един необичаен дует оперни изпълнители от по-младото поколение – той е мексиканец, Роландо Виласон, а тя рускиня, Анна Нетребко. С Ваня сме гледали и слушали две постановки в тяхно изпълнение – „Травиата” на Верди и „Любовният елексир” на Доницети (естествено, макар и за съжаление - на запис). Изключителното при тях е свежият артистизъм, с които поднасят музиката. Пеейки, те общуват помежду си, говорят с погледи, сякаш смъкнали излишните маски. Аз никак не съм любител на помпозно-„класическия” стил на повечето оперни постановки, в които изпълнителните под три-четири пласта костюми и грим, дуят гръдни кошове, парадно обърнали лице към зрителя. Така че това изключение от правилото, което Виласон и Нетребко поднасят, страшно ме очарова. Те ангажират цялата си личност с персонажите, създават една светла интимност на сцената, толкова далечна от традиционната оперна декоративност.
Нека все пак спомена нещо и за гласовете и пеенето им – и двамата, освен че са изключителни професионалисти, притежават много жив тембър, който чудесно подхожда на сценичното им присъствие. Това особено важи за нейния глас, който се характеризира с плътност и същевременно топлота.
На първо място ми идва на ум постановката на „Травиата”. Тя е от оперния фестивал в Залцбург (2005) и освен с тяхното участие е забележителна и с изключителната си режисура. Издържана е модернистично, в Брехтиански стил, без почти никакви декори и с подчертания контраст и символика на малкото вещи, видими на сцената. Тази постановка е в състояние да обърне един безразличен към операта човек в искрен почитател.
