Интересът, а и усетът към тази опера на Моцарт обаче постепенно се възражда през последните десетилетия. Доказателство за това е че, само за миналата и настоящата календарни години операта е претърпяла над 20 различни продукции с повече от 100 постановки из различни оперни къщи по света.
Милосърдието на Тит и Вълшебната флейта са двете опери, които Моцарт композира в последната година от живота си - 1791. Интересното тук е, че композиторът започва работа по Милосърдието на Тит по-късно, но притиснат от сроковете я завършва по-рано. Операта е поставена за пръв път в Прага три месеца преди смъртта на композитора, при коронацията на Леополд II, император на Свещената Римска империя, като крал на Бохемия. Първата постановка е дирижирана от самия Моцарт. Една любопитна подробност - на същата коронация се изпълнява и друго произведение на Моцарт - меса, която е дирижирана от Антонио Салиери (факт, който хвърля известна светлина върху твърдяната и хиперболизирана завист на Салиери към Моцарт).
Милосърдието на Тит е опера в две действия на италиански език, по либрето от класическия поет на opera seria Пиетро Метастазио, преработено от Катерино Мацола. Нещо, което е необичайно - Моцарт явно остава твърде доволен от работата на Мацола по текста, тъй като в личния си дневник му отдава заслугата, че благодарение неговия труд се е получила същинска опера.
Сюжетът е изцяло фикционален, макар и базиран върху няколко податки от римския историк Светоний за живота на император Тит. Ето го накратко. Предистория: Поради недоволство измежду римските граждани, Тит решава да отпрати юдейската принцеса, с която е имал връзка и да избере за жена римлянка. Първата сцена представя срещата между Вителия (дъщеря на бившия император Вителий) и безумно влюбения в нея Секст, личен приятел на императора (Тит). Вителия е имала надежди и аспирации свързани с Тит и е вбесена, че тя не е новата му избраница. Поради това тя подтиква влюбения в нея Секст да организира заговор за убийството на императора, под предлог че той е тиран и узурпатор. Секст е принуден да се бори с приятелското си чувство и съвестта си, но страстта му към Вителия надделява и той се решава да организира покушение. В това време Тит се отказва от първоначалния си избор на съпруга – Сервилия, сестрата на Секст и любима на Аний (приятел на Секст), поради това, че тя чистосърдечно му признава, че сърцето й принадлежи на друг (а именно на Аний). Възхитен от искреността й, Тит великодушно я освобождава от всякакъв ангажимент към него и тогава насочва избора си към Вителия. Когато Вителия шокирана научава, че тя е новата избранница за императрица вече е твърде късно, за да спре Секст. Същата нощ, опитът за покушение срещу императора е неуспешен, а Секст е заловен и осъден на смърт от сената като изменник. Тит все още не желае да повярва, че организатор на заговора е именно близкият му приятел. В разговора насаме с него, той изисква искреност. Секст обаче е твърдо решен да прикрие Вителия и единственото, което казва в разкаянието си, е, че е готов да поеме вината си. Тит е огорчен от притворството на бившия си приятел и това допринася за решението му да приеме нежеланата роля на строг и безсърдечен властник, потвърждавайки присъдата над Секст. В себе си обаче той си пожелава да бъде отминат от този товар, признавайки си, че държи да бъде запомнен от другите не със строгост, а с милосърдие (clemenza). В това време самата Вителия е разкъсвана от угризения и измъчвана от това, което предстои - да стане съпруга на Тит и императрица в деня на екзекуцията на верния й до смърт Секст. Тогава тя се решава да признае публично пред самия Тит, че е именно тя стои в основата на заговора срещу него и да поеме вината си. Тит е потресен от това ново разкритие и когато всички очакват мъст, се случва неочакваното – той се отказва от натрапваната му сякаш от съдбата жестокост и дарява милост. Ето и част от последните му думи, с които той дарява свобода на всички, въвлечени в заговора:
Изглежда, звездите заговорничат
да ме превърнат напреко мен самия в жесток.
Не, няма да им отдам този триумф,
добродетелта ми е готова да се бори.
Нека видим, кое ще се окаже по-трайно –
вероломството на другите
или собственото ми милосърдие.
Както се вижда и либретото е чудесно, не само музиката. Получила се е невероятна сплав, Моцарт е описал образите фино - с внимание и разбиране. Музиката е изключително богата – драматично наситена и същевременно изчистена, олекотена. Така се получава, че операта се обогатява с всяко ново слушане – откриват се все нови и нови детайли.
