Книгата съвсем не се изчерпва със сюжета си – сам по себе си той не е нещо изключително и вероятно може да бъде подведен под етикета на неоромантизма. Поднесен е обаче по изключителен начин. При все че разказът се води от трето лице, от перспективата на всезнаещ разказвач, разказвачът ту се впуска в интимния свят на съзнанието на главния герой, ту се оттегля като документален наблюдател, който се задоволява единствено с външните реакции на наблюдаемите персонажи. Така се получава, че текстът като че ли сам диша, не можейки да се успокои в една единствена релевантна гледна точка. Ефектът като цяло е много драматичен, самият разказвач е и искрен и ангажиран в повествованието, без да се натрапва.
Това, което шокира още на пръв поглед е неочакваният контраст с първия роман на Хамсун – Глад. Наративът в двете книги се води по толкова различен начин, че читателят просто не може да си представи че е възможно, един и същ автор да стои зад тях. Това, разбира се, е по силите единствено на голям литературен майстор, какъвто е Хамсун.
