Настроението витае, мисля си, около подобна картина - движим се в неопределена посока и знаем единствено, че не трябва да спираме. Спътниците ни остават странно и заедно с това примамващо анонимни.
И вероятно дойде ли време за почивка, вече ще сме твърде уморени да се взираме. Животът някак си ще е свършил.
Ето едно прекрасно късно изпълнение на Питър Хамил, което звучи зряло в сравнение с младежкото и поради това още по-меланхолично. И драматично: Refugees.
West is Mike and Susie,
West is where I love,
West is refugees' home.
Запад е Майк и Сузи
запад е, където обичам,
запад е домът на бежанците.
И запад си остава само посока.
P.S. Майк и Сузи са съквартиранти на Хамил.
West is where I love,
West is refugees' home.
Запад е Майк и Сузи
запад е, където обичам,
запад е домът на бежанците.
И запад си остава само посока.
P.S. Майк и Сузи са съквартиранти на Хамил.