Открих Моцарт доста късно, след докторантските ми години. Вина за това забавяне имаше филмът на Милош Форман Амадеус, който ме беше подразнил и отблъснал в младежко-юношката ми сериозност. Открих Моцарт през оперите му. Когато чух Дон Жуан, Отвличане от сарая, Идоменей и Тит, останах просто поразен. Вълшебната флейта не е толкова по вкуса ми. Оперите ми помогнаха да започна непосредствено да харесвам и да ценя Моцарт в цялото му творчество.
А Хайдн, бащата на Виенската класика, открих още по-късно - преди 5-6 години.
А той е наистина прекрасен композитор. Искрен, дълбок, изящен и плавен, изненадващ в детайла, по-балансиран и пестелив от двамата си ученици (Бетовен е негов ученик в един по-скоро задочен смисъл). Първо открих камерните произведения на Хайдн - струнните му квартети са чудесни. Впоследствие постепенно започнах да намирам ухо и за симфониите му. Слушателят на Хайдн трябва да е търпелив. Припряността както в случая, така и изобщо е естетически грях.
