Снощи за пръв път гледах (и слушах) филмираната версия на Ингмар Бергман на "Вълшебната флейта" от Моцарт от 1975. Тук не става дума за същински филм, защото Бергман всъщност снима собствената си сценична постановка на операта.
Получило се е наистина стойностно представление, изпълнителите са добри, музиката е превъзходна, декорите са главно рисувани, което пък очарователно подчертава тяхната фикционалност. Окото на камерата на моменти се абстрахира от целостността на декора и се фиксира върху отделни изражения и жестове на героите, с което се създава усещане за насищане на смисъл. И музиката те кара да възприемаш всичко това леко и непринудено.
Единственото което ме подразни бе началото - докато течеше увертюрата на операта камерата се фиксираше и върху различни лица от публиката - лица на различна възраст, с различна раса и специфика. Всички те обаче изглеждаха толкова изкуствено застинали, че синът ми, който наблюдаваше сцената, повтори на глас и моя въпрос: "Защо всички са толкова вцепенени?".
След увертюрата обаче си непосредствено увлечен в това, което се разгръща пред теб.
Ето една превъзходна сцена от постановката, снимана с невероятен усет, такт и очарование - дуетът на Папагено и Папагена.
