Аз не съм Щилер! Ден след ден, откак ме пъхнаха в този затвор, аз настоявам и се кълна, че не съм Щилер и искам да ми донесат уиски; защото както съм се убедил, аз преставам да бъда аз, а започвам да се поддавам на разни "добри влияния", да играя желаната от тях роля, макар и тя да няма нищо общо с мен. А в сегашното ми глупаво положение (втълпили са си, че съм някакъв безследно изчезнал гражданин от техния град), най-важното е да не се оставя да ме придумат с приказките си и да бъда нащрек към любезните им опити да ме натикат в чужда кожа, да бъда неподкупен до грубост, понеже, повтарям, всичко се свежда дотам, да си остана човекът, който, за съжаление, съм в действителност!
Това е началото на романа Щилер от Макс Фриш. Темата му, струва ми се, може да бъде описан с една единствена дума - автентичността.
Болезненият повик за автентичност, така характерен за времето от 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век. Повик, който някак си съвсем между другото бе оставен да бъде задушен от неговият антипод - повикът да бъдем успешни.
В днешно време човек вече съвсем не го е грижа да бъде истински, напротив - единствено за което го е грижа е - да бъде успешен, дори и с цената на самия себе.
