'В 'Горгий' Сократ не се обръща към гражданите, както прави в 'Апологията' и 'Критон'. Тук Платон говори с думите на Сократ като философа, който е открил, че хората имат взаимоотношения не само със себеподобните, а също и със самите себе си и че последната форма на взаимоотношения - моето битие с мен самия - предписва определени правила на първите. Това са правилата на съвестта и те са изцяло отрицателни. Те не казват какво да се прави; те казват какво да не се прави. Те не излагат определени принципи за извършване на действие; те полагат граници, които никое действие не би трябвало да прекрачва. Те казват: не върши зло, защото тогава ще трябва да живееш със злосторник. Платон в по-късните диалози ('Софист' и 'Теетет') доразвива това сократическо взаимоотношение между мен и мен самия и определя мисленето като безмълвен диалог между мен и мен самия; екзистенциално казано, този диалог като всички диалози изисква партньорите да бъдат приятели. Валидността на сокартическите твърдения зависи от това какъв човек ги произнася и към какъв човек те са адресирани. Те са самоочевидни истини за човека, доколкото той е мислещо същество; за тези, които не мислят, които нямат взаимоотношения със самите себе си, те не са самоочевидни, нито могат да се докажат. Според Платон тези хора - а те са "мнозинството" - могат да се сдобият с надлежен интерес към самите себе си само вярвайки в някакво митично "после" с неговите награди и наказания.'
Хана Арендт, Гражданското неподчинение,
из Насилие и политика, с.178-179
